Даниел Стийл: Домът на надеждата

— Родителите й не й позволяват. Нали е Бъдни вечер.

— У дома също е Бъдни вечер — напомни му Лиз.

В този момент Джейми се появи в кухнята, взе си една сладка и изгледа с обожание по-големия си брат. Питър беше героят на Джейми.

— В дома на Тими не е Бъдни вечер. Той е евреин — съобщи той и Питър разроши с обич косата му. След това грабна още една шепа сладки. — Аз ги правих — похвали се Джейми и посочи курабийките, който бързо изчезнаха в устата на брат му.

— Вкусни са — с пълни уста рече брат му, а след това отново се обърна към майка си. — Тя не може да излезе тази вечер, мамо. Защо не може аз да отида при нея. Тук е скучно.

— Благодаря ти. И все пак трябва да останеш, защото имаш задължения в този дом — отвърна твърдо Лиз.

— Трябва да ми помогнеш да оставя сладки и моркови за Дядо Коледа и елените — сериозно го подсети Джейми.

Двете момчета изпълняваха този ритуал заедно всяка година. Джейми би бил много разочарован, ако Питър го изоставеше самичък, и той го знаеше.

— Не може ли да изляза, след като Джейми си легне? — попита Питър и Лиз установи, че й е трудно да му откаже. Той беше добро дете и отличен ученик и тя съзнаваше, че не би могла да не го възнагради за старанията му.

— Добре — отстъпи с нежелание. — Но трябва да се прибереш рано.

— Най-късно в единадесет. Обещавам.

В този момент в кухнята влезе Джак. Изглеждаше уморен, но доволен. Беше приключил с коледното пазаруване, убеден, че е намерил съвършения подарък за съпругата си.

— Здравейте! Весела Коледа! — поздрави той, грабна Джейми, вдигна го във въздуха и го притисна в мечешките си прегръдки. Момчето се разсмя от удоволствие. — Как прекара деня, млади момко? Готово ли е всичко за Дядо Коледа?

— Двамата с мама му направихме сладки.

— Аха! — Джак си взе една курабийка, изяде я, а след това се приближи и целуна Лиз. — Какво ще вечеряме?

— Шунка. — Керъл бе сложила месото във фурната, а Лиз се канеше да приготви любимите им сладки картофи с подправки и грах.

В самия коледен ден неизменно печаха пуйка, а Джак приготвяше своята специална плънка.

Лиз му сипа чаша вино и го последва във всекидневната. Джейми вървеше по петите им. Питър отиде да телефонира на Джесика, за да й каже, че ще отиде у тях след вечеря. Докато седяха във всекидневната, Лиз и Джак чуха писъците на Мегън, когато Питър измъкна телефона от ръцете й и прекъсна разговора й с един от многото й обожатели.

— Я по-тихо, вие двамата! — провикна се Джак, след което се отпусна на дивана до съпруга си, за да се наслади на празничната обстановка в дома им.

Коледната елха искреше, осветена от безброй лампички, в стаята звучаха коледни песни. Джейми се настани щастливо до майка си и докато двамата възрастни си бъбреха, той тихичко си тананикаше нещо. След няколко минути се отегчи и излезе, за да потърси Питър или Керъл.

— Той се тревожи за колелото — прошепна Лиз и Джак се усмихна. И двамата знаеха колко щастлив ще е синът им, когато види велосипеда. От години си мечтаеше за колело и те най-после бяха решили, че е готов за него. — Цял следобед говори за това колело и се притеснява, че Дядо Коледа няма да му го донесе.

— Ще го сглобим, след като заспи — прошепна Джак, наведе се към Лиз и я целуна. — Казвал ли съм ти колко си красива, адвокате?

— Не и в последните няколко дни — ухили му се в отговор тя.

Въпреки дългогодишния им брак и децата, които неизменно бяха край тях, в отношенията между двамата все още имаше романтика. Джак беше особено добър в това отношение — от време на време организираше романтични вечери само за тях двамата, водеше я в изискани ресторанти, а понякога си позволяваха да заминат заедно за уикенда. Имаше случаи, в които дори й изпращаше цветя без никакъв специален повод. Тъй като двамата работеха заедно и имаха предостатъчно поводи за разногласия, умението му да прогони отегчението и скуката и да запази романтиката в отношенията им наистина бе цяло изкуство. Двамата никога не си омръзваха и Лиз бе особено благодарна на Джак за усилията, които полагаше, за да разнообрази живота им.

— Днес следобед, докато двамата с Джейми правехме курабийките, си мислех за Аманда Паркър. Надявам се, че онзи негодник няма да я тормози след днешното дело. Нямам му никакво доверие.

— Трябва да се научиш да оставяш работата си в кантората — сгълча я той, а след това си сипа още една чаша вино. Джак винаги бе твърдял, че по-добре от нея умее да се абстрахира от служебните си ангажименти, когато си у дома.