Даниел Стийл: Домът на надеждата

— Не вдигай повече телефона тази вечер — посъветва я тихо Лиз. — Заключи всички врати, стой вътре с децата и ако чуеш нещо подозрително, обади се на полицията. Разбра ли, Аманда? Той само се опитва да те сплаши. Той е грубиян и негодник, запомни това. Но ще отстъпи, ако ти проявиш нужната твърдост.

Аманда не изглеждаше твърде убедена в това.

— Каза, че ще ме убие…

— Ако те заплаши отново, през следващата седмица ще поискаме ограничителна заповед. И ако само посмее да се доближи до теб, ще го арестуваме.

— Благодаря — прошумоля жената. В гласа й се прокрадна известно успокоение. — Ужасно съжалявам, че ви обезпокоих на Бъдни вечер.

— Не ни безпокоиш. Това ни е работата. Обади се отново, ако имаш нужда от помощ.

— Ще се оправя. Вече се чувствам по-добре. Разговорът с теб много ми помогна — с благодарност изрече тя и Лиз се преизпълни със съчувствие към нея заради ужасния начин, по който й се налагаше да прекара празниците.

— Толкова ми е мъчно за нея — рече Лиз, когато малко по-късно влезе в спалнята при Джак. — Тя изобщо не е в състояние да се справи с онова копеле.

— Точно за това се налага ние да я защитим. — Той бе събул обувките си и се разхождаше по чорапи из спалнята им, преизпълнен със задоволство заради подаръка, който й бе купил. Когато обаче вдигна очи и я погледна, забеляза, че тя изглежда искрено загрижена.

— Смяташ ли, че той би се осмелил да я нарани по някакъв начин? — попита Лиз. Филип Паркър неведнъж бе наранявал съпругата си преди, но от известно време двамата живееха разделени.

— Не, не смятам. Мисля, че само се опитва да я сплаши. И какво иска този път? Да отменим днешното решение на съда? — Лиз кимна. Джак бе очаквал това да се случи и никой от двамата не бе особено изненадан. — Каквото и да каже или направи, ние няма да отменим решението и той го знае.

— Бедничката Аманда… Толкова й е трудно…

— Тя трябва просто да стисне зъби и да доведе започнатото докрай. Ние ще й осигурим добра издръжка, а той ще трябва да се примири с решението на съда. Онзи тип разполага с предостатъчно средства, за да изплаща прилична издръжка на нея и децата. Ако се наложи, ще намали малко разходите по някоя от любовниците си.

— Може би точно тази перспектива го изпълва със страх — усмихна се Лиз и погледна съпруга си с възхищение. Той тъкмо събличаше ризата си и, както винаги, й се стори необикновено красив. На четиридесет и четири години Джак все още имаше силно и атлетично тяло и въпреки побелялата коса, изглеждаше млад за възрастта си.

— Защо се усмихваш? — подразни я той и свали панталона си.

— Мислех си колко си привлекателен. Струва ми се, че сега изглеждаш по-добре и по-секси, отколкото на млади години, когато се оженихме.

— Ти май недовиждаш добре, любов моя, но съм благодарен за това. Ти също не изглеждаш зле. — Лиз беше на четиридесет и една години и никой не би могъл да предположи, че е родила пет деца.

Той прекоси стаята и я целуна. Двамата веднага забравиха за Аманда Паркър и проблемите й. Колкото й да я харесваха и да й съчувстваха, тя беше само част от служебните им ангажименти, а те трябваше да се постараят да я забравят, ако искаха да се насладят на празника заедно с децата си.

Двамата се настаниха в леглото и погледаха малко телевизия. Момичетата влязоха да им пожелаят лека нощ, преди да си легнат, а Питър се прибра точно в единадесет. Той винаги спазваше безпрекословно наложения му вечерен час.

След като изгледаха новините, Джак загаси осветлението и двамата се плъзнаха в леглото, притиснати един в друг. Лиз обичаше да се гуши в прегръдките му и когато Джак й прошепна нещо, тя се засмя, стана, прекоси на пръсти стаята и заключи вратата. Никога не можеха да са сигурни по кое време някое дете ще влезе при тях. Най-често се появяваше Джейми, който често се будеше нощем и идваше при нея, за да я помоли за чаша вода или да поиска да го придружи до стаята му, за да го завие. Но когато вратата бе заключена, спалнята им принадлежеше напълно.

Джак съблече нощницата й, целуна я нежно, а тя простена тихичко, когато телата им се намериха. Най-съвършеният завършек на празничната нощ.

На следващия ден Джейми нахълта в леглото им в шест и тридесет сутринта. Лиз бе облякла отново нощницата си и бе отключила вратата, преди да заспят. Джак все още спеше дълбоко, облечен само с долнището на пижамата си, когато Джейми се настани на леглото до Лиз. Тя и Джак бяха спали прегърнати през цялата нощ. Всички останали също спяха, но Джейми я попита не е ли вече време да слязат на долния етаж.