Даниел Стийл: Домът на надеждата

— Не видях ли в антрето едно куфарче, претъпкано с документи? — подразни го тя и Джак се засмя.

— Аз просто си го разнасям насам-натам. Но не мисля за него. Така е по-добре.

— Да, обзалагам се. — Лиз го познаваше достатъчно добре, за да знае, че нещата не стоят точно така.

Побъбриха още малко, а след това тя отиде да приготвя вечерята. Тази вечер останаха по-дълго около масата — разговаряха с децата, посмяха се на шегите им. Припомниха си глупави случки от минали години. Джейми се намеси в разговора, за да им припомни за случая, в който дядо им, гостувал им за Коледа, бе настоял да отидат на среднощната литургия и бе заспал в църквата, а те едва бяха успели да сподавят смеха си, предизвикан от силното му хъркане. Думите му подсетиха Лиз за майка й и тя изпита благодарност за решението й тази Коледа да прекара празниците в дома на брат й. Посещенията на майка й обикновено я изнервяха — тя непрекъснато даваше съвети и казваше на хората какво да правят и как да го правят. Имаше си своите странности и предубеждения, а отношението й към Джейми бе особено мъчително за Лиз. Майка й посрещна раждането му с неподправен ужас, нарече случилото се трагедия и дори и сега продължаваше да използва тази дума всеки път, когато е сигурна, че Джейми не е наблизо. Тя смяташе, че детето трябва да бъде изпратено в специално училище, за да не се натоварват останалите деца от семейството. Лиз побесняваше всеки път, когато я чуеше да твърди това. Джак я съветваше да не обръща внимание на думите на майка си. Нейното мнение нямаше никакво значение за тях, защото Джейми беше важна част от семейството им и за нищо не света не биха се съгласили да го изпратят далеч от къщи. Пък и другите деца не биха го понесли. Въпреки това Лиз изпадаше в ярост всеки път, когато чуеше майка й да говори за него по този начин.

Питър помогна на Джейми да изнесат мляко и курабийки за Дядо Коледа и чинийка с моркови и купичка сол за елените. Оставиха и една бележка, продиктувана от Джейми, в която той напомняше на Дядо Коледа за колелото и го молеше да донесе наистина хубави подаръци за Питър и сестрите му.

— Благодаря ти, Дядо Коледа — завърши диктовката Джейми и кимна със задоволство, когато Питър му прочете какво е написал. — Да му пиша ли, че няма да се разсърдя, ако не получа колелото? — угрижено попита Джейми. — Не искам да се почувства неудобно, ако случайно ми донесе нещо друго.

— Не, аз мисля, че това е достатъчно. Освен това ти си толкова добро дете, че той няма как да не ти донесе колело. — Всички останали знаеха, че Джейми ще получи така желания велосипед, и с нетърпение очакваха да видят радостта му на следващата сутрин.

По-късно вечерта Лиз най-после сложи Джейми да спи. Мегън, както обикновено, говореше по телефона, а Рейчъл и Ани се смееха в стаята си докато пробваха новите си дрехи. Питър помогна на Джак да сглобят велосипеда на Джейми, а малко след това тръгна за дома на Джесика. Лиз почисти кухнята и се зае да подготви нещата за утрешния ден. Керъл бе излязла, за да навести приятели, и Лиз й бе казала, че тя ще почисти след вечеря.

Всички прекараха една спокойна и щастлива вечер, пропита от духа на Рождество. Лиз и Джак с удоволствие очакваха утрешния празник и дългия уикенд след това. Двамата работеха много, но изпитваха истинска радост при всяка възможност да прекарат повече време с децата си.

Двамата тъкмо се качваха бавно по стълбите към втория етаж, когато им позвъни Аманда Паркър. Мегън отговори на обаждането и повика Лиз. В момента, в който взе слушалката, тя разбра, че Аманда плаче. Младата жена едва говореше, задушавана от ридания.

— Много се извинявам, че ви звъня на Бъдни вечер… Фил се обади преди малко и… — Тя се разхълца неудържимо.

Лиз се опита да я успокои.

— И какво каза?

— Заплаши ме, че ако не ви накарам да размразите финансите му, ще ме убие. Каза още, че няма да ми даде и десет цента издръжка и че хич не го интересува, че децата и аз ще умрем от глад.

— Това няма да се случи и ти го знаеш. Той е длъжен да ви издържа. В момента просто се опитва да те сплаши.

И успяваше. С голям успех при това. Лиз мразеше подобни случаи, в които неин клиент е подложен на системен тормоз. Някои от историите, разказани й от Аманда, я бяха накарали да настръхне от ужас. Жената бе толкова наплашена от постоянните заплахи и нечовешкия тормоз от страна на съпруга й, че бе чакала години, преди да се реши да го напусне. И сега трябваше да продължи да слуша заплахите му, докато адвокатите успеят да го осъдят да плати издръжката, която Аманда заслужаваше. Лиз знаеше, че не й е лесно. Аманда бе класически пример за жертва.