Даниел Стийл: Неустоима сила

Денят бе ясен и слънчев, температурата в Ню Йорк още преди обяд надхвърли трийсет градуса. На тротоара можеше да се изпържи яйце. Децата превъзбудено крещяха, хората бяха наизлезли на стъпалата и праговете пред жилищните сгради, морно облягаха гръб на стените под сенките на парцаливи тенти. И двата водни крана на ъгъла на Сто двайсет и пета улица и Второ авеню бяха отворени и водата се изливаше щедро от тях, децата весело притичваха под охладителните й пръски. В канавката нивото й бе до глезен. В четири следобед половината квартал бе навън в жегата, хората разговаряха и наблюдаваха децата.

Внезапно в четири и десет разговорите, бликащият смях и бълбукането на водата бяха прекъснати от изстрели. Гърмежите не бяха нещо непознато за тази част на града, хората се сепнаха, за миг останаха неподвижни в очакване на онова, което предстои да се случи. Разпръснаха се, но останаха до входните врати, опрени на стената, две майки изтичаха до водния гейзер на един от крановете и грабнаха децата си. Ала преди да стигнат на безопасно място до домовете си, последва друг взрив от гърмежи, този път по-силни и по-наблизо, в средата на групата, останала край водния кран, се врязаха трима младежи, които тичаха с всички сили. Те се блъснаха в децата, повалиха една млада жена във водата. Зад ъгъла, крещейки, с извадени оръжия се показаха двама полицаи, които преследваха младежите, куршумите се посипаха върху хората.

Всичко се случи толкова бързо, че никой не успя да се отстрани от пътя им, нито да предупреди другите. В далечината виеха сирените на полицейските коли. С приближаването им последваха други гърмежи и един от младежите падна на земята, рамото му кървеше. Негов съучастник се обърна назад, стреля в главата на един от полицаите и в този миг малко момиченце извика и се строполи под силната водна струя. Всички наоколо крещяха и тичаха в различни посоки, майката на детето се втурна към него от прага на къщата, откъдето бе станала свидетел на ужасната случка.

Миг по-късно преследването приключи. Двама от младежите лежаха с лице към асфалта и група полицаи им слагаха белезници, простреляният офицер бе проснат мъртъв, а за третия заподозрян се грижеха от „Бърза помощ“. Само на метър по-нататък момиченцето умираше от застигналия го куршум. Той бе пронизал гърдите му и то кървеше обилно. Майка му бе коленичила до него, дрехите й бяха прогизнали от изливащата се от водния кран вода, тя ридаеше истерично и прегръщаше изпадналото си в безсъзнание дете, а санитарите се мъчеха да изтръгнат петгодишното момиченце от ръцете й. След по-малко от минута то се озова в линейката, където се качи и все още хлипащата и замаяна майка. Всички бяха виждали тази сцена десетки, ако не стотици пъти преди, но тя придобиваше значение единствено когато участниците в драмата, престъпниците или жертвите бяха познати. Независимо дали ставаше дума за арестуваните, ранените или убитите.

На ъгъла на Сто двайсет и пета улица имаше задръстване, линейката се опита да си проправи път с пусната сирена и светлини. Хората стояха на улицата и вцепенени наблюдаваха случващото се. Втора линейка откара ранения младеж от мястото на събитието, отвсякъде се стичаха синьо-бели автомобили, тъй като полицаите бяха чули по радиостанцията, че е убит техен колега.

Страстите се разпалваха, тлеещото недоволство щеше да се взриви всеки момент. По-лошото бе, че всичко можеше да се случи в убийствената жега. Това беше Харлем през август, животът бе труден, бе убит полицай.

В летящата по улиците към центъра линейка Хенриета Уошингтън стискаше ръката на детето си и с безмълвен ужас наблюдаваше санитарите, които се бореха за живота на момиченцето. Поне за момента шансът не бе на тяхна страна. Лицето му бе сиво и неподвижно, всичко наоколо — подът, чаршафите, ръцете му, носилката, лицето, роклята и дланите на майка му, бе изцапано с кръв. Сякаш бе извършено клане. И за какво бе всичко това? Детето бе поредната жертва в безкрайната война между полицаите и лошите момчета, между гангстерите, търговците на наркотици и детективите, които ги преследваха. То беше залог в игра, за която нищо не знаеше, незначителна жертва във война, чиято цел бе враждуващите страни да се унищожават взаимно.

Динела Уошингтън не означаваше нищо за тях, нейното съществуване бе важно единствено за приятелите и съседите й, за сестрите и майка й. Беше най-голямото от четирите деца, които майка й бе родила между шестнайсетата и двайсетата си година, ала независимо че живееха бедно и трудно в квартал, където се бореха за оцеляването си, майка й я обичаше.