Даниел Стийл: Неустоима сила

— И ти на мен. — Тя го прегърна и го целуна. А после седна на високия кожен стол пред кухненския бар.

Апартаментът им имаше характерния за Ню Йорк елегантен вид, който подхождаше повече на Мередит, отколкото на него. Тя самата притежаваше стил и излъчваше компетентност и преуспялост. Докато Стивън имаше размъкнатия, неподдържан вид на претрупан с работа лекар. От седмици не беше се подстригвал, а от два дни не бе се бръснал. Младееше за четирийсет и двете си години и бе трудно да се каже как би изглеждал, ако се облече елегантно. Носеше неподходящи чорапи за тенис и стари чехли, които му бяха удобни за работа. Трудно бе човек да си го представи с блейзър, сив панталон от фин вълнен плат и вратовръзка, въпреки че когато се облечеше по този начин, изглеждаше страхотно. През повечето време обаче, когато не беше на работа, той носеше избелели сини джинси и фланелки. Почти винаги бе твърде уморен, за да мисли какво да облича.

— Е, какво ще правим утре, освен че ще спим, ще се любим и ще останем в леглото до обяд? — попита я той и усмихвайки се палаво, й поднесе омлета в чиния на бара. Кухнята им беше в бежово и бяло и приличаше на извадена от снимка в списание.

— Всичко, което каза, ми звучи добре. Но трябва да се отбия в офиса да взема някои документи. А после да се прибера вкъщи, за да ги прочета. Те са за срещата в Калифорния — виновно каза тя, беше очевидно, че съжалява много.

— Не можеш ли да ги прочетеш в самолета? — Той изглеждаше разочарован, докато лакомо поглъщаше своята половина от омлета.

— За да ми стигне времето, трябва да летя до Токио. Обещавам обаче да не работя по-дълго от необходимото.

— Това звучи ужасно. — Той се усмихна и сипа и на двамата по чаша вино. Чувстваше се превъзходно, тъй като не беше на дежурство. Не носеше отговорност за никого друг, освен за съпругата си. Нямаше търпение да си легнат и да се любят, а после да спи до обяд на следващия ден. — Е, разкажи ми за работата. Как върви първичното публично предлагане? — Знаеше какво означава работата й за нея, а очите й искряха от вълнение, докато му отговаряше.

— Ще бъде фантастично. Нямам търпение за гастролната презентация — отвърна. Имаше предвид задължителната проучвателна обиколка из страната, на която правеха фиктивни продажби на потенциални инвеститори. — Сигурна съм, че успехът ще е огромен. Тази сутрин разговарях с Дау, а той, подобно на малко момче, сякаш чака най-добрата възможност в бейзболния мач. Чудесен човек е. Струва ми се, че ще го харесаш. Изградил е компанията от нищо и е заслужено горд с това, а сега привлича широко участие. Сякаш неговата мечта се сбъдва. Вълнуващо е да му се показва как всичко функционира гладко.

— Дано това е единственото, което му показваш — смъмри я той и заплашително обърна вилицата към нея, тя се наклони напред и той видя едната й млечнобяла гърда да се показва от халата. Мередит се засмя.

— Нищо повече от бизнес — изрече уверено. За нея това със сигурност бе така.

— Може би само ти си мислиш така. Надявам се този човек да е нисък, дебел и грозен и да има приятелка, която го чука до припадък. Да те изпращам на път с някой мъж, е все едно да размахвам риба под носа на делфин… твърде съблазнително, скъпа. — Погледна я с възхищение. Невъзможно беше да не забележи колко фантастично изглежда и бе сигурен, че мъжете, които работят с нея, също го виждат. Отгоре на това бе умна и с нея бе забавно. Тя не само бе задържала интереса му в продължение на четиринайсет години, но все още събуждаше страстта му. Независимо колко уморен беше, винаги бързаше да се озове с нея в леглото и тя харесваше този порив у него.

— Вярвай ми, всички тези мъже мислят единствено за бизнеса си — увери го Мередит. — И Калан Дау не е по-различен. Работата му е неговата любовница. Сбъднатата му мечта. Любовта на живота му. Не би ме забелязал, дори да приличах на Годзила. Освен това — усмихна се тя на съпруга си, — аз те обичам. Той не ме интересува, даже да изглежда като Том Круз, ти си мъжът, в когото съм влюбена.

— Добре — Стив очевидно бе доволен, но после я погледна загрижено. — Та като стана дума, така ли е?

— Кое? — Въпросът му я обърка. Тя също бе уморена.

— Че прилича на Том Круз. Вярно ли е?

— Разбира се, че не. — Засмя се, а после реши да го подразни. — По-скоро на Гари Купър. Или Кларк Гейбъл.

— Много забавно. — Беше вярно, но тя реши да не се връща на темата, тъй като за нея наистина нямаше никакво значение. — По-добре да не прилича на никого от тях, защото в противен случай ще трябва да изпратят с него друг партньор да го придружава на гастролната презентация. Освен това две седмици са твърде дълъг период и ще се чувствам много самотен. Мразя, когато отсъстваш толкова продължително време.