Даниел Дефо: Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс

Истинското ми име е толкова известно в архивите и регистрите на Нюгейт 1 1 Newgate — затвор в Лондон. — Б.пр. и Оулд Бейли 2 2 Old Baileg — главният съд по наказателни дела в Лондон — Б.пр. , където още има някои важни неразрешени въпроси, отнасящи се до моето поведение, че не може да се очаква да назова името си или да дам сведения за семейството си в този разказ.

Може би след моята смърт истинското ми име да стане известно, но засега няма да бъде уместно да го разкривам дори ако се дадеше обща амнистия без изключение за всички лица и престъпления.

Достатъчно е да ви кажа, че така както бих позната под името Мол Фландърс на някои от моите най-лоши приятели, които не са вече в състояние да ми причинят зло (тъй като напуснаха този свят с помощта на стълбата и въжето, както и аз често мислех, че ще свърша), така и вие ще ми позволите да се наричам с това име, докато се осмеля да призная коя бях и коя съм. Чувала съм, че в една от съседните страни — не зная дали във Франция, или някъде другаде — съществувал кралски указ, според който, когато някой престъпник бъде осъден на смърт или бъде изпратен в галерите 3 3 В миналото осъдените за тежки престъпления са били изпращани да служат като гребци в галерите. или на заточение, правителството поемало грижата за децата му, тъй като, загубвайки родителите си, те обикновено остават без средства. Такива деца се настанявали в особен приют, наречен „Дом на сираците“, където ги отглеждали, обличали, хранели и им давали образование.

Когато питомците поотраснели, от приюта ги пращали да учат занаят или пък да постъпят като прислужници, за да могат по този начин да се препитават сами с честен труд.

Ако съществуваше такъв обичай в нашата страна, аз също нямаше да имам такава съдба — на бедно изоставено момиче, без приятели, без дрехи, без помощ отникъде и никого; поради това аз бях изложена не само на големи страдания още преди да мога да разбера положението си и да съм в състояние да го променя, но и бях принудена да водя живот, позорен сам по себе си, който естествено водеше към бързо погубваме на душата и тялото.

Моят случаи бе доста особен. Майка ми била осъдена за дребна кражба, която едва ли заслужава да се спомене — задигнала три парчета фино холандско платно от някакъв търговец от Чиипсайд. Но това е дълга история, за да я предавам тук; при това съм слушала да я разказват по толкова различни начини, че едва ли бих могла да кажа каква е всъщност истината.

Както и да е, всички бяха единодушни в едно — пред съда майка ми заявила, че е бременна, и след като се установило, че чака дете, наказанието й било отложено с около седем месеца; когато присъдата станала „изпълняема“, както казват в съда, тя успяла да получи смекчаване на наказанието и била заточена в плантациите. Оставила ме, когато съм била на около шест месеца, и — можете да бъдете напълно сигурни — в лоши ръце. Това време е твърде близко до първите часове на моя живот и затова мога да разкажа за себе си само онова, което ми е разправяно. Достатъчно е да спомена, че тъй като бях родена в такова окаяно място, нямаше енория, към която да се обърна за прехрана през детството си. Съвсем не мога да кажа кой се е грижил за мен, освен че, както са ми разправяли, някаква роднина на майка ми ме прибрала, но на чии разноски и кой се е разпоредил за това, нямам представа.

Първото нещо, за което си спомням или което съм научила за себе си, е, че съм се скитала с една банда от хората, наречени цигани или египтяни. Струва ми се обаче, че не съм била дълго между тях, защото не ми бяха почернили кожата, както постъпват с другите деца, които водят със себе си. Не зная нито как съм попаднала между тях, нито как съм се отделила от тях. В Колчестър (в графството Есекс) тези хора ме оставили, но мен ми се струва, че аз ги напуснах, тоест укрих се, защото не исках вече да ходя с тях.

Впрочем тези подробности не ми са съвсем ясни; спомням си само как някакви общински чиновници ме прибраха и аз им разказах, че съм дошла в града с циганите, че не съм искала да ходя вече с тях и те са ме оставили, но не зная накъде са отишли; и макар те да наредиха да ги потърсят из околността, изглежда, не са могли да ги открият.

Сега имаше кой да се погрижи за мен, защото при все че по закон не съществуваше задължение за тази или онази част на града да поеме издръжката ми, все пак, когато научиха моята история и видяха, че съм много малка, за да върша каквато и да било работа — нямах още три години, — общинските съветници от състрадание поеха грижата за мен и аз станах тамошна, като да бях родена в този град.