Даниел Дефо - Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс

Обаче тази гордост още нямаше лошо въздействие върху ми. Парите, които дамите често ми подаряваха, давах на наставницата си и тази почтена жена ги разходваше пак за мен — купуваше ми шапки, бельо, ръкавици. При това аз бях винаги спретната; дори и в дрипи да бях облечена, пак щях да изпера дрипите си и да бъда чиста. Но както вече казах, добрата ми възпитателка разходваше парите, които ми даваха, за да ме облече, и винаги казваше на дамите, че това или онова е купено с техни пари. Това ги караше да ми дават още повече пари. Най-после един ден магистратите наредиха да постъпя на работа. Но по това време аз вече можех да шия така добре, а и дамите бяха толкова добри към мен, че нямаше никаква опасност да бъда принудена да работя като прислужница. Можех да печеля достатъчно, за да плащам издръжката си на моята наставница, и затова тя ми каза, че ако те разрешат, тя ще задържи „госпожицата“ (тя все ме наричаше така) да й помага да учи децата. Аз действително можех да върша това много добре, защото, макар и малка, бях много сръчна.

Но добрината на дамите не се изчерпа с това. Когато научиха, че общината е престанала да ме издържа, те по-често започнаха да ми дават пари. Освен това, като поотраснах, ми носеха работа — да шия бельо, да кърпя дантели, да правя шалове и не само ми плащаха, но и ме учеха как да върша това. И така, бях вече „дама“, както аз разбирах тази дума, защото още преди да навърша дванадесет години, вече не само имах дрехи и плащах издръжката си, но имах и пари в джоба си.

Дамите често ми носеха и дрехи, свои или на децата им — чорапи, фусти, рокли. Едни ми даваха едно, други друго, а старата жена, която се грижеше за мен като майка и беше рядко добра домакиня, ме караше да ги кърпя и ми ги преправяше, така че те ми стояха много добре.

Най-после една от дамите така ме хареса, че поиска да ме вземе у дома си, за да прекарам един месец с дъщерите и.

Това беше крайно мило от нейна страна, обаче, както моята старица й каза, щяло да бъде по-скоро вредно, отколкото полезно за мен, освен ако тя решала да ме задържи завинаги.

— Така е — рече дамата. — Тогава аз ще я взема у дома за една седмица, за да видя как ще се разбира с дъщерите ми и дали ще ми хареса характерът й, а след това пак ще поговорим. Междувременно ако някой дойде да я посети както обикновено, кажете им просто, че сте я пратили при мен.

Всичко беше наредено разумно и аз отидох в дома на дамата. Така ми се понрави да живея там с младите госпожици и те така ме харесаха, че едва можах да се откъсна; а и те съвсем не искаха да се разделят с мене.

Както и да е, върнах се при моята почтена старица и живях почти още една година при нея. Вече много й помагах, тъй като бях около четиринадесетгодишна. Бях висока за възрастта си и изглеждах доста женствена. От времето, което прекарах в къщата на дамата, у мен се създаде вкус към аристократичен живот и аз вече не се чувствувах добре в старото си жилище, както преди. Мислех си, че е чудесно да бъдеш дама (сега аз знаех какво значи тази дума), копнеех да живея във висшето общество и много ми се искаше да се върна в дома на дамата.

Когато станах на около четиринадесет години и три месеца, моята добра стара възпитателка, която всъщност би трябвало да наричам своя майка, се разболя и умря. Тогава аз изпаднах действително в тежко положение. Както семействата на бедняците се разтурват без много церемонии, щом веднаж смъртта отнесе родителите в гроба, така и децата пансионери бяха веднага преместени другаде по нареждане на църковните настоятели, щом горката женица бе погребана. Нямаше вече училище и приходящите ученици си останаха в къщи, докато ги изпратят в друго учебно заведение. Колкото до наследството, една нейна женена дъщеря пристигна, събра всичко и отнасяйки цялата покъщнина, не намери да ми каже нищо друго, освен да ми подхвърли подигравателно, че „малката госпожица“ може сама да се грижи за себе си.

Почти си бях загубила ума от страх и не знаех какво да правя. Бях сама в света, тъй да се каже — изхвърлена на улицата. Старата почтена жена имаше у себе си 22 шилинга мои пари и това беше цялото състояние на „малката госпожица“; но когато поисках от дъщеря й тази сума, тя ме изруга и ми каза, че това не е нейна работа. Всъщност горката женица била казала на дъщеря си за парите, къде ги държи и че са мои, дори ме викала един-два пъти, за да ми ги даде, но за нещастие аз не съм била там, а когато съм се върнала, тя вече не била в състояние да говори. Впрочем дъщерята излезе достатъчно честна и по-късно ми предаде сумата, макар че ме беше нападнала жестоко, когато я поисках.