Даниел Дефо - Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс

За мое щастие те решиха да ме дадат, както се казва на „настойница“, тоест да ме поверят на една жена, която наистина беше бедна, беше видяла и по-добри дни и която си изкарваше хляба, като вземаше деца подобни на мен, грижеше се за тях и ги снабдяваше с всичко, от което имаха нужда, докато станат на възраст, когато могат да постъпят прислужници или въобще да се издържат сами.

Тази жена също държеше едно малко училище, в което учеше децата да четат и работят; и тъй като, както вече казах, беше живяла преди в добро общество, тя много майсторски и много грижливо възпитаваше децата.

Тя беше много разумна и набожна жена и ги възпитаваше в религиозен дух, нещо, което бе по-важно от всичко друго; беше също така чиста, добра домакиня, с добри маниери и добро поведение. И така, въпреки простата храна, бедната квартира и скромното облекло ние бяхме възпитани като светски госпожици, сякаш бяхме в някакво училище за деца от благородни семейства.

Аз останах там, докато навърших, осем години. Един ден чух с ужас, че магистратите (мисля, че така наричаха общинските съветници) наредили да постъпя на работа като прислужница. Където и да ме дадяха, щях да мога да върша само съвсем лека работа — да тичам по поръчки и да робувам на някоя готвачка. Толкова често ми бяха казвали това, че бях много наплашена; макар да бях още малка, ми беше крайно противно да слугувам. Тогава казах на моята настойница, че стига само тя да се съгласи, смятам, че ще мога да си изкарам хляба, без да слугувам, тъй като тя ме беше научила да шия и да преда вълна, което е главният поминък в този град. Рекох й, че ако ме остави при себе си, ще работя за нея, и то здравата.

Почти всеки ден й говорех, че ще работя много, и, накратко казано, действително по цял ден само работех и плачех. Това така наскърбяваше тази добра и мила жена, че най-сетне тя започна да се тревожи за мен, защото ме обичаше много.

Един ден тя влезе в стаята, където работеха всички бедни деца, и седна не на обичайното си място като учителка, а точно срещу мене, като че ли нарочно, за да ме наблюдава и да види как работя. Вършех нещо, което ми беше дала да работя — помня, че зашивах марки на ризи. След малко започна да ми говори.

— Глупаво дете — каза тя, — ти постоянно плачеш! (Аз плачех в този момент.) Хайде, кажи ми защо плачеш?

— Защото ще ме отведат — отговорих аз — и ще ме пратят да слугувам, а аз не мога да върша къщна работа.

— Ех, детенце — рече тя, — сега не можеш да вършиш къщна работа, но след време ще се научиш, а пък отначало няма да те карат на тежка работа.

— О ще ме карат — възразих аз — и ако не мога да работя добре, ще ме бият, и слугините ще ме бият, за да ме принудят да върша тежка работа, а аз съм още малка и няма да мога.

И аз отново така се разревах, че не можах да продължа.

Това трогна добрата жена, която ми беше като майка, и тя реши все още да не постъпвам на работа. Каза ми да не плача, че тя ще говори с господин кмета и няма да стана прислужница, докато не порасна.

Но и това не ме задоволи, защото самата мисъл да постъпя слугиня много ме плашеше и не бих се успокоила дори тя да ме увереше, че няма да тръгна на работа, докато не навърша двадесет години, и бих плакала постоянно от страх да не би в края на краищата пак да стане така.

Като видя, че и това не ме утешава, тя се разсърди.

— А какво искаш ти? — запита тя. — Нали ти казвам, че няма да станеш прислужница, докато не пораснеш?

— Да, ама нали след това все пак ще трябва да отида да слугувам?

— О, това момиче е подлудяло. Какво, да не би да искаш да станеш дама.

— Да — рекох аз и пак ударих на плач, докато накрая съвсем се разревах.

Разбира се, това разсмя старата жена.

— И така, госпожице — каза тя подигравателно, — значи, вие искате да станете дама? А как ще станете дама? Може би като шиете?

— Да — повторих аз наивно.

— Тъй, а колко можеш да печелиш? — запита тя. — Колко можеш да изкараш на ден с труда си?

— Три пенса, когато преда, и четири, когато шия.

— Уви, бедното ми момиче — изсмя се тя. — За какво ще ти стигнат тия пари?

— За да се издържам сама, ако вие ме оставите да живея с вас — казах с такъв умолителен глас, че на горката жена сърцето й се обърнало, както по-късно сама ми каза.

— Но с тези пари не можеш да се издържаш и да си купуваш дрехи — каза тя. — А кой ще купува дрехи на госпожицата? — добави старицата, като ми се усмихваше през цялото време.

— Тогава ще работя още повече — отвърнах — и ще имам пари за всичко.