Даниел Дефо - Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс

— Бедно дете — каза тя, — с това няма да можеш да се издържаш; едва ли ще ти стигне за храна.

— Тогава няма да си купувам храна — рекох аз простодушно, — само ме оставете да живея с вас.

— Какво, значи, ще живееш без храна? — възкликна тя.

— Да — отвърнах детински и продължих да плача сърцераздирателно.

Това не беше някаква тактика от моя страна, а просто естествена проява на характера и невинността ми.

Гласът ми, изпълнен с копнеж, разплака тази жена, у която имаше толкова майчинска нежност, и най-после и тя зарида като мен, хвана ме за ръка и ме изведе от класната стая.

— Хайде — каза тя, — няма да постъпиш на работа и ще живееш с мене.

Това ме успокои за известно време.

Моята наставница ходеше понякога у кмета и там станало дума за моя случай. Тя му разправила цялата история, която така му харесала, че той повикал жена си и двете си дъщери да я чуят и те, и както можете да си представите, всички много се забавлявали с нея.

Не мина и седмица и изведнъж ето че жената на кмета и двете и дъщери пристигат на гости, за да видят училището и питомците му. След като поразгледаха наоколо си, дамата се обърна към моята наставница:

— Кажете ми, моля ви се, госпожо, кое е момичето, което ще става дама?

Аз я чух и ужасно се уплаших, макар че не знаех защо. Тогава гостенката дойде при мен и ме заговори:

— Какво работите сега, госпожице? — запита тя. Думата „госпожице“ не беше никога произнасяна в нашето училище и аз се питах дали не е някаква обидна дума. Както и да е, аз станах и направих реверанс, а тя взе работата от ръцете ми, погледна я и каза, че е добре направена. След това погледна ръцете ми и каза:

— Пък може и да стане дама един ден. Знае ли човек. Тя има ръка на дама.

Тези думи страшно ме зарадваха. Но жената на кмета направи още нещо: тя бръкна и джоба си и ми даде един шилинг. След това ми заръча да си гледам добре работата и да се науча да шия добре, като добави, че може би някой ден ще стана дама.

Но тогава никой — нито наставницата ми, нито съпругата на кмета, нито останалите — не схвана какво искам да кажа, защото под думата „дама“ те разбираха едно нещо, а аз съвсем друго; уви, за мен „дама“ значеше жена, която работи и печели достатъчно, за да се издържа, без да има нужда да ходи да слугува, а за тях значеше да живееш в охолство и какво ли още не.

След като си отиде жената на кмета, в стаята влязоха двете й дъщери и поискаха да видят „дамата“. Те поприказваха доста с мен и аз им отговарях простодушно, но винаги когато ме питаха дали съм решила да стана дама, аз им отвръщах утвърдително. Най-сетне те ме запитаха какво значи дама. Това ме озадачи доста. Аз обясних по негативен начин, тоест, че дама е жена, която не е слугиня.

Това много им хареса и те се забавляваха с моето бъбрене, което им беше приятно; накрая и те ми дадоха пари.

Дадох всичките пари на моята учителка и наставница, както я наричах, и й казах, че когато стана дама, пак ще й давам всичко, което спечеля. От тези думи и от това, което й говорех при други случаи, моята възпитателка започна да схваща какво подразбирам под израза да бъдеш дама, тоест че за мен това значи да можеш да си изкарваш хляба със собствен труд; най-после тя ме запита дали не искам да кажа именно това.

Аз отговорих утвърдително и настоявах, че да работиш, значи да бъдеш дама.

— Защото — казах аз, споменавайки името на една жена, която кърпеше дантели и переше дантелени шалове, с които дамите покриваха главите си — тя е дама и я наричат госпожа.

— Бедно дете — отвърна добрата ми стара наставница, — лесно можеш да станеш дама като нея, защото тя е жена с лошо име и има две незаконородени деца.

Не разбрах думите й, но отговорих:

— Много добре знам, че я наричат госпожа и тя не слугува, нито ходи по къщите да върши домакинска работа. И затова настоявах, че тя е дама и че и аз ще стана дама като нея.

Този разговор бил разправен в семейството на кмета и всички пак се смели. Дъщерите му, които от време на време идваха да ме видят, винаги питаха за „малката дама“ и аз много се гордеех с това. Тези млади госпожици често ме навестяваха и понякога водеха и свои познати със себе си, така че станах известна почти в целия град.

Тогава бях около десетгодишна и вече започвах да заприличвам на малка женичка — бях крайно сериозна и мах светски обноски. Често чувах дами че да качват, че съм хубавичка и че ще стана много красива, и както можете да си представите, това ме изпълваше с гордост.