Сестрата й даде вода бързо, ала майката на детето не можеше да пие. Издаваше ужасни, гърлени звуци, останала без въздух, опитвайки се да асимилира думите му, и Стив Уитман се почувства като убиец, на мястото на онзи с оръжието в ръка. Би искал да може да бъде в ролята на спасител и понякога това се случваше. Имаше съпруги, майки и съпрузи, които се хвърляха на врата му с благодарност и облекчение, но не и този път. Толкова мразеше загубите. Ала доста често съдбата беше срещу него. Остана колкото му бе възможно с Хенриета Уошингтън и после я повери на грижите на сестрите.
Отново го повикаха, този път за четиринайсетгодишно момиче, което бе паднало от прозорец на втория етаж. Прекара четири часа в операционната заради нея и в десет и половина излезе оттам с надеждата, че я е спасил, след което най-сетне се насочи към кабинета си за пръв път от часове.
Това беше най-спокойната част от вечерта за него, обикновено истински тежките случаи не пристигаха преди полунощ. Взе чашата с кафе от бюрото си и две стари бисквити. От сутринта не бе имал време да хапне. Официално дежурството му продължаваше четирийсет и осем часа, но бе поел още четирийсет и осем часа заради свой колега, чиято жена раждаше. Отдавна би трябвало да се е прибрал вкъщи, но все още не можеше да си тръгне. На бюрото го чакаше купчина документи за подпис и той си даваше сметка, че колкото по-скоро ги обработи, толкова по-рано ще се прибере. Лекарят за следващото дежурство вече беше дошъл. Докато изпускаше дълга въздишка, той се протегна към телефона. Знаеше, че Мередит още не си е легнала, възможно бе дори да е на работа. Беше много заета през последните седмици и не беше сигурен дали е приключила със срещите, или вече си е у дома.
Телефонът позвъни веднъж и тя вдигна. Гласът й бе спокоен и невъзмутим като самата Мередит. Между тях се бе установило ненарушимо равновесие. Тя подхождаше на вулканичната енергичност на Стив с характерната само за нея уравновесеност. Независимо колко напрегнато бе край нея, Мередит винаги запазваше самообладание в разгара на кризата. Бе спокойна, елегантна и резервирана. Цялото й същество бе в пълен контраст със съпруга й.
— Ало? — Тя предполагаше, че е Стив, но бе на път да сключи голяма сделка и бе напълно възможно по това време да я търси някой от службата. А се бе прибрала вкъщи. Мередит Смит Уитман беше партньор в една от най-уважаваните фирми за инвестиционна банкова дейност на Уолстрийт и бе високо уважавана в своята област. Живееше, дишаше и се хранеше в света на финансите, точно както Стив бе напълно погълнат от работата си в травматологичното отделение. Всеки от тях обичаше онова, на което се бе посветил. И за двамата това бе всепоглъщаща страст.
— Здравей, аз съм. — Гласът му звучеше уморено, но с нотки на облекчение, че я бе намерил у дома.
— Струваш ми се съсипан — отвърна, изпълнена със съчувствие и загриженост.
— Така е. — Ала той се усмихваше, защото чуваше гласа й. — Поредният ден тежка работа. Или по-точно поредните три дни.
Беше петък вечер, а той не я бе виждал от вторник сутрин. Живееха така от години. Бяха привикнали и отдавна се бяха научили как да работят и живеят по този начин. Смените му, които продължаваха по два-три дни, й бяха твърде познати, както и спешните повиквания, които го връщаха на работа часове, след като най-сетне се бе прибрал вкъщи. И двамата обаче уважаваха работата на другия. Срещнаха се и се ожениха, когато той бе стажант-лекар, а тя караше аспирантура. Оттогава бяха изминали четиринайсет години и понякога, поне за Стив, те изглеждаха седмици. Все още бе луд от любов по нея, както в самото начало, а бракът им помагаше и на двамата по различни причини. Несъмнено нямаха време да се отегчат един от друг, всъщност нямаха време за нищо. А всепоглъщащите им кариери не им оставяха възможност или желание да имат деца, макар понякога да ставаше дума за това. Беше нещо, което никой от тях все още не изключваше напълно.
— Как върви голямата сделка? — поинтересува се той.
През последните два месеца тя работеше върху възможността за първоначално широко предлагане на акции на компания за високи технологии в Силициевата долина. Възнамеряваха да направят компанията с широко участие на многобройни акционери и да продадат дял на хората, които щяха да купят нейните акции. Беше важна сделка за фирмата на Мередит и това я омайваше, макар да не бе толкова престижно занимание като предлагането на облигации. Ала Мередит беше много по-заинтересувана от фирмите в Силициевата долина и от възможностите, които те даваха, отколкото от по-традиционните сделки в Бостън и Ню Йорк.
Читать дальше