— Ще умре ли? — попита Хенриета със задавен глас, големите й очи се бяха вперили в санитаря, който не й отговори.
Не знаеше какво да й каже.
— Правим каквото можем, мадам.
Хенриета Уошингтън бе само на двайсет и една години. Беше стереотипен случай, число, статистика, но същевременно бе много повече от това — жена, момиче, майка. Искаше по-добър живот за децата си. Искаше работа, за да изкарва хляба си, желаеше да се омъжи един ден за добър мъж, който да я обича и да се погрижи за нея и за децата й. Така и не го бе срещнала. Децата бяха единственото й богатство, а тя нямаше какво друго да им даде, освен обич.
Приятелят й я водеше понякога на вечеря, но самият той трябваше да издържа три деца. Не можеше да си намери работа от шест месеца и когато я извеждаше, обикновено се напиваше. Никой от двамата не намираше решение на проблемите си, разчитаха на социални помощи, случайна работа от време на време и водеха жалко съществуване. Не бяха завършили гимназия, живееха във военна зона. Начинът им на живот, кварталът, издаваха смъртна присъда за децата им.
Спирачките на линейката изскърцаха и колата спря пред болницата, санитарите бързо свалиха носилката с Динела. Към ръката й бе прикрепена система, на лицето й имаше кислородна маска, единственото, което Хенриета знаеше, бе, че детето й все още диша, но едва. Тя се втурна в спешното отделение след нея, цялата й рокля бе в кръв, ала дори не можа да се доближи до момиченцето си. Десетина сестри и лекари специализанти обградиха детето, тичайки по коридора редом с носилката към хирургията, Хенриета ги следваше неотлъчно, искаше да попита някого какво става, какво ще правят. Да разбере дали Динела ще се оправи. През главата й преминаваха хиляди въпроси, на които не можеше да получи отговор. Някой натика лист и химикалка под носа й.
— Подпиши това! — нареди й сестрата с тон, нетърпящ възражение.
— Какво е това?
Хенриета се огледа паникьосано.
— Трябва да я оперираме веднага, подписвай!
Хенриета я послуша и секунда по-късно остана сама в коридора, наблюдаваше как наоколо бързо преминават други носилки, а сестрите и лекарите подтичваха към операционните или при други пациенти. Тя се чувстваше напълно изгубена и ужасена, разрида се, победена от паниката. Сестра, облечена със зелени дрехи, се приближи към нея и сложи ръка на рамото й. Повлече я към някакво място, където имаше столове, сложи я да седне, приклекна до нея и се зае да я уверява съчувствено:
— Ще направят за вашата дъщеря всичко, което е по силите им. — Ала сестрата вече бе чула, че детето е в много критично състояние и най-вероятно няма да оцелее.
— Какво ще й правят?
— Ще се опитат да зашият раната и да спрат кървенето. Загубила е много кръв, преди да я докарат тук. — Това бе твърде слабо казано. И двете си даваха сметка колко страшна е ситуацията.
— Застреляха я… просто я застреляха…
Тя дори не знаеше дали са го направили полицаите или престъпниците, които те преследваха. Сега това нямаше значение. Ако Динела умре, какво значение би имало кой я е убил? Добрите или лошите.
Сестрата държеше ръцете й, а Хенриета хлипаше тихо с отчаян вид. По уредбата се разнесе глас, търсеха доктор Стивън Уитман. Той беше заместник-началник на травматологичното отделение и бе един от най-добрите специалисти по травми в Ню Йорк, затова сестрата се обърна към Хенриета:
— Ако някой може да я спаси, това е той. Той е най-добрият. Имате късмет, че го викат.
Ала Хенриета не се чувстваше късметлийка. През целия си живот никога не бе имала късмет. Баща й бе умрял, когато тя бе дете, застрелян в улична престрелка като сегашната. Майка й доведе нея, сестрите и братята й в Ню Йорк, но животът им тук не бе по-различен. Просто бяха пренесли неприятностите си от едно място на друго. Почти нищо не се бе променило. Дори можеше да се каже, че животът им в Ню Йорк бе по-лош. Преместиха се тук, защото майка им не можеше да си намери работа, но и в големия град никой не я назначи. Единствената им „сполука“ бе трудният живот в Харлем — в бедност и без надежда за утрешния ден.
Сестрата предложи на Хенриета вода или чаша кафе, но тя само поклати глава в знак на отказ и продължи да седи напълно отчаяна на стола, плачеше неутешимо и изглеждаше изпълнена с ужас, както си беше, а огромният стенен часовник отброяваше минутите. Беше пет без пет.
Точно в пет часа доктор Стивън Уитман влезе стремително в операционната и бързо бе информиран от стажант-лекаря, който водеше случая до неговото пристигане.
Читать дальше