Рансъм Ригс: Домът на мис Перигрин за чудати деца

Шели нагази сред памперсите и заби пръст в гърдите ми. Тъкмо щеше да изплюе язвителната си реплика, когато от високоговорителите се разнесе глас:

— Джейкъб, обаждане за теб на втора линия. Джейкъб, втора линия.

Шели застина, вперила поглед в мен, а аз заотстъпвах назад и я оставих с червеното ѝ като презрял нар лице насред отломките от кулата.

Стаята за персонала беше усойно помещение без прозорци. Обляна от ярката светлина на машината за сода, Линда, помощник-фармацевтът, гризеше сандвич с филийки без кора. Кимна към телефона на стената.

— Търсят те на втора линия. Не зная кой е, но изглежда е изплашен до смърт.

Слушалката висеше на кабела.

— Джейкъб? Ти ли си?

— Да, дядо Портман.

— Джейкъб, слава на Бога. Трябва ми ключа. Къде ми е ключът? — гласът му беше разстроен, едва си поемаше дъх.

— Кой ключ?

— Не ме разигравай — изръмжа той. — Знаеш кой ключ.

— Сигурно си го прибрал някъде.

— Баща ти трябва да те е подучил — рече той. — Кажи ми къде е. Не е нужно той да знае.

— Никой нищо не ме е подучил. Взе ли си хапчетата тази сутрин? — опитах се да променя темата на разговора.

— Идват за мен, разбираш ли? Нямам представа как са ме намерили след толкова години, но са успели. С какво да се защитя? С ножа за масло ли?

Не за първи път го чувах да говори така. Дядо остаряваше и ако трябва да бъда искрен, дъската му почваше да хлопа. Първоначално признаците на умствено разстройство бяха едва доловими — забравяше например да напазарува или се обръщаше към майка ми с името на леля. Това лято обаче деменцията му изведнъж направи рязък завой. Причудливите истории, които съчиняваше за живота си по време на войната — чудовищата, омагьосания остров — изведнъж се превърнаха в безпощадна реалност. Последните седмици беше особено неспокоен и родителите ми, вече притеснени, че е опасен за себе си, обмисляха дали да не го настанят в специализиран приют. Не знам защо, но аз единствен получавах подобни апокалиптични обаждания.

Както обикновено, положих всички усилия да го успокоя.

— В безопасност си. Всичко е наред. Ще взема някой филм, да го изгледаме двамата по-късно, какво ще кажеш?

— Не! Стой там, където си! Тук не е безопасно!

— Дядо, чудовищата не идват за теб. Ти си ги убил всичките във войната, забрави ли? — извърнах се към стената. Исках да прикрия думите си в този безумен разговор. Линда хвърляше към мен любопитни погледи зад модното списание, което се преструваше, че чете.

— Не всичките — отвърна той. — Не, не, не. Убих много, вярно, но винаги идват нови.

Чувах го да вдига шум из къщата. Отваряше чекмеджета, хвърляше някакви предмети. Напълно беше изперкал.

— Стой настрана, разбра ли? Аз ще се оправя — ще им срежа езиците и ще им избода очите, така трябва да процедира човек с тях! Само да можех да намеря дяволския си КЛЮЧ!

Въпросният ключ беше от огромния шкаф в гаража на дядо Портман. Там имаше припаси от огнестрелно и хладно оръжие, достатъчни за нуждите на малко полицейско поделение. Посветил беше половината си живот да ги събере; странстваше по изложби на муниции извън щата, впускаше се в дълги ловни пътешествия и влачеше семейството си, което неохотно го следваше в слънчевите неделни дни по стрелбищата, където всеки трябваше да упражни точния си мерник. Толкова обичаше пистолетите, че понякога спеше с тях. Баща ми можеше да го потвърди с една стара снимка: дядо Портман дреме с револвер в ръка.

Когато запитах защо е толкова вманиачен в оръжието си, баща ми отвърна, че понякога това се случвало на хора, воювали в миналото или преживели нещо болезнено. Допускам, че след претърпяното, дядо никога и никъде не се чувстваше в безопасност, дори в дома си. По странна ирония сега, когато халюцинациите и параноята започваха да отнемат най-доброто от него, той не беше в безопасност вкъщи; не и с всичкото оръжие там. Затова баща ми смени ключа.

Повторно излъгах, че не зная къде е, но дядо Портман продължи с тежки стъпки да го търси наоколо, ругаеше и блъскаше предмети.

— Пфу — рече той накрая. — Халал да му е на баща ти ключът, щом е толкова важен за него. Халал да му е и мъртвото ми тяло!

Разделих се с него, колкото се може по-мило, и се обадих на баща си.

— Дядо е бесен.

— Взел ли си е хапчетата днес?

— Не ми каза. Но май не е.

Отсреща се разнесе въздишка.

— Можеш ли да минеш и да видиш дали всичко е наред? Точно сега няма как да изляза от работа.