Съвсем скоро обаче определено исках да ме уволнят и от нея. След като въпросът около моята временна невменяемост беше изяснен, ролята на д-р Голън се свеждаше единствено до изписването на рецепти. Още ли сънувам кошмари? Имам нещо за това. Панически пристъп в училищния автобус? Ето, сега ще оправим нещата. Не мога да спя? Да вдигнем дозата. Всички тези лекарства ме правеха тъп и дебел, а аз продължавах да съм нещастен и да спя по три-четири часа през нощта. Затова и започнах да лъжа д-р Голън. Преструвах се, че съм добре, когато всеки, който ме погледнеше, виждаше торбичките под очите ми и начина, по който подскачах и при най-слабия ненадеен шум. Веднъж подправих дневника на сънищата си, исках съновиденията ми да звучат блудкаво и безсъдържателно, каквито са при нормалните хора. В един от тях отивах на зъболекар. В друг летях. Казах му, че две нощи по ред съм се сънувал гол в училище.
— А онези същества? — прекъсна ме той тогава.
— Нито следа от тях — вдигнах рамене. — Това, предполагам, означава, че съм по-добре, нали?
Д-р Голън почука по листа с химикалката, после си записа нещо.
— Не ми казваш, надявам се, онова, което смяташ, че искам да чуя.
— Разбира се, че не — отвърнах аз и плъзнах поглед към окачените в рамки дипломи по стената, все доказателства за неговата компетентност в различни области на психологията, сред които, убеден съм, беше и умението да разбере кога един тийнейджър с остра стресова реакция лъже.
— Хайде за момент да се опитаме да бъдем реалисти — остави той химикалката. — Искаш да ми кажеш, че тази седмица нито веднъж не си имал онова съновидение?
Винаги съм бил ужасен лъжец.
— Ами — промърморих аз. — Веднъж, може би.
Истината беше, че през онази седмица всяка вечер сънувах един и същ кошмар. С малки разлики сценарият беше долу-горе следният: аз седя свит в ъгъла на спалнята на дядо, кехлибарената светлина избледнява зад прозорците и се плъзва към розовата пластмасова пневматична пушка до вратата. Там, където би трябвало да е леглото, се издига огромен автомат, пълен вместо с дъвки с остри като бръснач военни ножове и бронебойни пистолети. И дядо е там, облечен в стара британска униформа. Пуска в автомата дребни банкноти, но за да купи оръжие са нужни много пари, а ние нямаме време. Накрая някакъв лъскав пистолет калибър 45 се завърта към стъклото, но засяда и не може да падне. Дядо изругава на идиш, рита автомата, после коленичи и се пресяга, за да го стигне, обаче ръцете му се заклещват. И тогава те идват. Дългите им черни езици се плъзгат по стъклото и се опитват да се промъкнат вътре. Насочвам въздушната пушка към тях и дърпам спусъка, но нищо не се случва. А дядо Портман крещи като луд: „намери птицата, намери примката, Якоб, защо не разбираш, дяволите да те вземат юци, тъпак такъв“, а после прозорците се пръскат, парчетата стъкло се сипят в стаята като дъжд и в общи линии в този момент се събуждам в локва от пот, сърцето ми бие лудо, а стомахът ми е свит на топка.
Макар сънят винаги да беше един и същ и да го бях сънувал сто пъти, д-р Голън искаше да го описвам по време на всеки сеанс, сякаш подлагаше подсъзнанието ми на кръстосан разпит и търсеше някоя догадка, която е пропуснал в предходните деветдесет и девет описания.
— И какво казваше дядо ти в съня?
— Едно и също, както винаги — отвръщах аз. — За птицата, примката и гроба.
— Неговите последни думи.
Кимнах.
Д-р Голън събра пръсти и ги опря в брадичката си. Самият дълбокомислен психиатър.
— Имаш ли някаква представа какво може да означават?
— Нищо не значат.
— Хайде, не искаш да кажеш това.
Исках да се държа, сякаш пет пари не давах за последните думи на дядо, но не беше така. Глождеха ме почти колкото и кошмарите. Чувствах се задължен да не пренебрегна последното, което той каза на някого от този свят, като родено в халюцинация празнодумство. Д-р Голън беше убеден, че ако ги осмисля, можеше и да се отърва от ужасните си кошмари. Затова направих опит.
Донякъде казаното от дядо Портман не беше лишено от смисъл. Повтаряше например, че се надява да отида на острова. Опасяваше се чудовищата да не ме проследят и мислеше, че островът е единственото място, където ще се спася от тях — като него през детските му години. След това промълви: „Трябваше да ти кажа“, но понеже нямаше време да ми каже каквото и да било, аз се питах дали не е направил единственото по-логично в случая — да е оставил пътечка от трохи, която да ме отведе до някой, който би могъл да ми каже; някой, посветен в тайната му. Допусках, че неразбираемите приказки за примката, гроба и писмото означават именно това.
Читать дальше