Рансъм Ригс - Домът на мис Перигрин за чудати деца

— Звучиш така, сякаш си се предал — рече той след кратка пауза. — Разочарован съм. Не ми приличаш на човек, който бяга от отговорност.

— Ами тогава не ме познаваш добре — отвърнах аз.

Едва ли можеше да бъда в по-лошо настроение за парти. Разбрах го, когато родителите ми започнаха да подхвърлят двусмислено колко отегчителен и еднообразен би бил наближаващият уикенд, макар всички да знаехме, че навършвах шестнайсет. Помолих ги тази година да пропуснем тържественото събиране, понеже, наред с другите причини, не се сещах за нито един човек, когото бих искал да поканя, но те се притесняваха, че прекарвах прекалено дълго време сам, и се вкопчиха в ползата от моята социализация. Същият ефект би имал и електрошокът, подсетих ги аз. Майка ми обаче умееше да превръща и най-незначителното събитие в повод за празненство — веднъж покани приятели за рождения ден на нашия папагал, но и защото обичаше да се перчи с къщата ни. С чаша в ръка, тя водеше вкупом гостите от една претрупана с мебели стая в друга, възхваляваше гения на архитекта и споделяше стратегически моменти около реализацията („Минаха месеци, докато доставиха стенните свещници от Италия.“).

Прибирахме се у дома след катастрофалния сеанс с д-р Голън. Влачех се след баща си към нашата подозрително тъмна всекидневна, а той мърмореше под нос: „Жалко, че не планирахме нищо за рождения ти ден“ и „Както и да е, винаги има следващ път“, когато изведнъж всички лампи светнаха и извадиха на бял свят транспаранти, балони и пъстро множество от лели, чичовци и братовчеди, с които рядко изобщо разговарях — общо взето всеки, когото майка ми беше склонила да дойде, дори и Рики. Изненадах се да го видя да се мотае около купата с пунша, неподходящо облечен за случая в обсипаното си с габъри кожено яке. Когато шумните приветствия приключиха и аз престанах да се преструвам на изненадан, майка ми ме прегърна с една ръка и прошепна:

— Наред ли е всичко?

Бях изморен, разстроен и исках само да поиграя онлайн, преди да си легна с включен телевизор. Какво обаче можехме да направим — да изпратим всички у дома? Казах, че съм добре и тя се усмихна, сякаш да ми благодареше.

— Кой иска да види нововъведенията? — пропя майка ми, докато си наливаше шардоне, преди да оглави с тържествена стъпка група роднини нагоре по стълбището.

Двамата с Рики си кимнахме отдалеч. Безмълвно се споразумяхме да изтърпим присъствието си за час или два. Не бяхме разговаряли от деня, в който той едва не ме помете от терасата, но и двамата разбирахме колко е важно да поддържаме илюзията, че сме приятели. Тъкмо да го заприказвам, и чичо Боби ме сграбчи за лакътя и ме завлече в ъгъла. Боби беше голямо момче с гръден кош като варел, шофираше голяма кола, живееше в къща и в крайна сметка щеше да стане жертва на масиран инфаркт заради гъшия дроб и двойните сандвичи с кюфтета, които тъпчеше в дебелото си черво, откакто го помнех, а благосъстоянието му щеше да отиде в ръцете на моите братовчеди с олекнали заради марихуаната глави и на миниатюрната му тиха жена. Двамата с чичо Лес бяха съуправители на „Първа помощ“ и имаха навика, вместо да похвалят гуакамолето на домакинята, да придърпват хората по ъглите за кратък конспиративен разговор, сякаш готвеха удар срещу мафията.

— Та значи, научих от майка ти, че вече наистина изплуваш след ъъ… онова нещо там с дядо ти.

Моето нещо. Никой не знаеше как да го назове.

— Остра стресова реакция — рекох аз.

— Какво?

— Това имах. Имам. Както и да е.

— Хубаво. Хубава новина — махна той с ръка, сякаш да остави всичко неприятно зад нас. — Та значи, двамата с майка ти си мислехме дали не искаш да дойдеш в Тампа за лятото, да видиш как върви семейният бизнес? Да си поблъскаме заедно главите в централата за известно време? Освен ако не обичаш да зареждаш щандове — разсмя се той толкова високо, че неволно отстъпих назад. — А ако искаш, можеш да останеш в къщата. През уикендите ще ходим с братовчедите ти на лов за херинги.

После посвети пет дълги минути на описанието на новата си яхта. Стигна до обстойни, почти порнографски подробности, сякаш само това беше достатъчно, за да приключим сделката. Ухили се, като свърши, и протегна ръката си да се здрависаме.

— Значи, ще помислиш, нали, старо куче?

Предполагам, че това трябваше да е предложение, на което не бих могъл да откажа, но по-скоро бих прекарал лятото в трудов лагер в Сибир, отколкото с моя чичо и чалнатите му деца. Що се отнася до работата в централата на „Първа помощ“, знаех, че е неизбежна част от моето бъдеще, но разчитах на поне още няколко лета свобода и на четири години в колеж, преди да съм принуден да се заключа в корпоративната клетка. Колебаех се. Търсех елегантен начин да се отърва. Вместо това обаче изтърсих: