Рансъм Ригс - Домът на мис Перигрин за чудати деца

— Така ли? А ти като умреш? Да изгоря ли всичките ти ръкописи?

Лицето му почервеня. Не биваше да го казвам. Споменаването на незавършените му ръкописи определено беше удар под пояса. Вместо да се разкрещи обаче, той запази спокойствие.

— Доведох те тук днес, понеже мислех, че си достатъчно зрял, за да се справиш. Сгрешил съм.

— Грешиш, да. Мислиш, че като изхвърлиш нещата на дядо, ще ме накараш да го забравя. Но това не е така.

— Знаеш ли какво — баща ми вдигна ръце. — Писна ми да споря за едно и също. Запази каквото искаш — хвърли той връзка пожълтели листове в краката ми. — Ето ти подробен опис на удръжките от годината на убийството на Кенеди. Сложи ги в рамка!

Сритах листовете и излязох. Останах във всекидневната, като очаквах да дойде и да се извини. Разбрах, че няма да го направи, когато чух ревът на машината за унищожаване на документи. Прекосих къщата с тежки стъпки и се заключих в спалнята. Поех дълбоко застоялия въздух с мирис на кожа за обувки и на леко тръпчивата тоалетна вода на дядо. Облегнах се на стената и погледът ми попадна на оставената върху килима диря между вратата и леглото, където безмълвното слънце осветяваше подалия се под покривката ръб на кутия. Приближих се, приклекнах и я издърпах. Стара кутия за пури, обвита в прах. Сякаш нарочно я беше оставил там, да я намеря. В нея бяха вече добре познатите ми снимки: невидимото момче, левитиращото момиче, хилавият атлет, вдигнал с една ръка канара над главата си, мъжът с изрисуваното на тила лице. Изглеждаха трошливи и се лющеха, бяха и по-малки, отколкото в спомените ми. Гледах ги сега с очите на възрастен и бях поразен от очевидната фалшификация. Вероятно само малко прогаряне и изместване встрани е било нужно, за да се заличи главата на „невидимото“ тяло. Огромната скала, вдигната от подозрително изпосталялото момче, би могла лесно да се направи от гипс или някакъв порест материал. Подобни умозаключения обаче надхвърляха прозорливостта на шестгодишно дете, особено пък ако то иска да вярва.

Под тези снимки намерих още пет, които дядо Портман никога не ми беше показвал. Питах се защо, докато не ги погледнах по-отблизо. Три от тях бяха така явно манипулирани, че и дете би се досетило за фалшификацията: едната представляваше смехотворна двойна експозиция на момиче, затворено в „капана“ на бутилка; другата показваше „левитиращо“ дете, окачено на нещо, скрито в тъмния коридор отзад; третата беше на куче с грубо залепено лице на момче. Тези трите бяха достатъчно ексцентрични, но следващите бяха направо взети от кошмарите на Дейвид Линч: едната — на гъвкаво момиченце, направило страховит заден мост с нещастен израз на лицето; на втората — странна двойка близнаци носеха най-идиотските костюми, които бях виждал. Дори моят дядо, макар да ми пълнеше главата с истории за чудовища с пипала в устата, е съзнавал, че подобни изображения ще накарат всяко дете да сънува кошмари.

Коленичил върху прашния под с фотографиите в ръце, си припомних колко предаден се бях почувствал в деня, в който осъзнах, че неговите истории са измислица. Сега истината беше очевидна: последните му думи бяха просто поредният трик, последен опит да ме зарази с кошмари и параноидни видения, които можеха да се изкоренят след години лечение със съсипващи метаболизма медикаменти.

Затворих кутията и я занесох във всекидневната, където баща ми и леля Сузи изпразваха в голям чувал за отпадъци едно чекмедже, пълно с неизползвани, защипани на кочани купони.

Дадох им кутията. Не попитаха какво има в нея.

— И така? — каза д-р Голън. — Значи смъртта му не е означавала нищо?

Лежах на кушетката, вперил поглед в аквариума в ъгъла и ленивите кръгове на неговия единствен златен обитател.

— Освен ако ти нямаш по-добра идея — рекох аз. — Някоя впечатляваща теория за значението на всичко това, която не си споделил с мен. В противен случай…

— Какво?

— В противен случай само си губим времето.

Въздъхна и притисна основата на носа си, сякаш имаше главоболие.

— Не е моя работа да правя изводи за значението на неговите последни думи — рече той. — Важното е ти какво мислиш за тях.

— Пълни психодрънканици — изсъсках аз. — Онова, което аз мисля, няма значение, важна е истината! Допускам обаче, че никога няма да я узнаем, така че на кого му пука? Давай, дрогирай ме и прибирай чека.

Искаше ми се да го предизвикам — да започне да спори, да настоява, че не съм прав, но той остана с безизразно лице и забарабани по облегалката на стола с химикалката.