После се извърна към родителите ми и запита дали не съм се срещал с някого. Сякаш нямаше да се сетя какво означава това. Казах му, че мога да дам още показания, после му показах среден пръст и излязох.
Родителите ми повишиха тон за първи път седмици след случилото се. Всъщност, почувствах облекчение — познатият, мил звук. В отговор изкрещях нещо грозно. Обвиних ги, че се радват за смъртта на дядо Портман. И че аз единствен наистина съм го обичал.
Ченгето и родителите ми стояха на алеята и разговаряха известно време, после ченгето си тръгна, но час по-късно се върна с някакъв човек, който се представи като художник. Носеше голям блок и ме помоли отново да опиша онова създание. Рисуваше, докато говорех. Спираше само от време на време и правеше уточнения.
— Колко очи имаше?
— Две.
— Разбира се — рече той, сякаш беше съвсем в реда на нещата художник на работа в полицията да рисува чудовища.
Твърде глупав опит да ме предразположи. Най-голямата изцепка беше, когато поиска да ми даде завършената скица.
— Не ви ли трябва за архива? — попитах аз.
Двамата с полицая вдигнаха вежди и размениха погледи.
— Разбира се. Как иначе.
Крайно обидно, наистина.
Дори моят най-добър и единствен приятел Рики не ми вярваше, а той беше там. Не видял никакво същество в гората през онази нощ, главата си залагаше, въпреки че го бях осветил с фенерчето, само това повтаряше пред полицаите. Беше чул лая обаче. И двамата го бяхме чули. Затова не се изненадах, когато полицаите решиха, че смъртта на дядо е причинена от глутница подивели кучета. Явно са били забелязани и другаде, а седмица по-рано нахапали някаква жена, която прекосявала Сентръл Удс. Пак през нощта, се обръщаше внимание в съобщението.
— Когато тези същества са най-трудно забележими — рекох аз. Но Рики само поклати глава и промърмори нещо от рода, че „някой психар“ трябвало да ми намести мозъка.
— Психиатър имаш предвид — отвърнах аз. — Много благодаря. Чудесно е приятелите да те подкрепят с такава готовност.
Седяхме на покривната тераса у дома и съзерцавахме залеза над кея. Рики се беше свил като пружина със сгънати под себе си крака и кръстосани ръце в безразсъдно скъпия градински стол от дървени летви, който родителите ми донесоха от едно пътуване до колония на амиши, и с мрачна решимост палеше цигара от цигара. Вкъщи той сякаш винаги се чувстваше някак си неудобно, но по начина, по който отбягваше погледа ми, разбирах, че сега се притеснява не от родителите ми, а от мен.
— Както и да е, просто съм искрен с теб — рече той. — Продължавай да говориш за чудовища и като нищо ще те приберат. Тогава вече наистина ще си „Спешъл Ед“.
— Не ме наричай така.
Рики запрати цигарата си надалеч и изплю огромна лъскава топка над перилата.
— Да не би едновременно да пушиш и да дъвчеш тютюн?
— Да не си ми майка?
— Да ти приличам на някой, който духа на шофьори на камиони срещу талони за храна?
Рики ценеше духовитости по адрес на „майка ти“, но това явно му дойде в повече. Скочи от стола и така силно ме блъсна, че едва не паднах от терасата. Креснах му да се маха, но той и без друго се беше запътил към вратата.
Минаха месеци, преди да го видя отново. Толкова за приятелството.
* * *
В крайна сметка родителите ми наистина ме заведоха на психиатър — при д-р Голън, спокоен мъж с маслинен цвят на кожата. Не се съпротивявах. Знаех, че имам нужда от помощ.
Мислех, че ще ме обяви за тежък случай, но д-р Голън неочаквано бързо се справи с моя проблем. Обясняваше нещата с такова спокойствие и овладяност, че почти ме хипнотизира. Само с два сеанса ме убеди, че онова създание е било плод на превъзбуденото ми въображение, а травмата от смъртта на дядо ме е накарала да видя нещо, което всъщност не съществува. Историите на дядо Портман са насадили онова същество в съзнанието ми, обясни д-р Голън, затова било напълно естествено, коленичил с мъртвото му тяло на ръце, зашеметен от най-тежкия шок през моя млад живот, да извикам във въображението си страшилището на дядо.
Имаше си даже и термин: остра стресова реакция.
— Не виждам нищо стресиращо в това — рече майка ми, когато чу моята чисто нова диагноза. Шегата ѝ не ме разстрои. Почти всичко звучеше по-добре от „луд“.
Все пак само защото вече не вярвах, че чудовищата са реални, не означаваше, че бях по-добре. Все така страдах от кошмари. Бях нервен и параноичен, взаимоотношенията ми с околните продължаваха да са проблемни до такава степен, че родителите ми наеха домашен учител, за да мога да ходя на училище само когато реша. Освен това — най-после — ми позволиха да напусна „Първа помощ“. „Чувствам се по-добре“, се превърна в моята нова работа.
Читать дальше