Рансъм Ригс: Домът на мис Перигрин за чудати деца

Запитах го какво се е случило, какво животно го е ранило, но той не ме слушаше.

— Върви на острова — повтори дядо. — Там ще си в безопасност. Обещай ми.

— Да. Обещавам. — потвърдих аз, а и какво друго можех да кажа.

— Вярвах, че ще те защитя — рече той. — Отдавна трябваше да ти кажа…

Виждах, че животът го напуска.

— Какво да ми кажеш? — преглътнах сълзите си.

— Няма време — промърмори той. После, целият разтреперан от усилието, вдигна глава от земята и ми прошепна в ухото:

— Намери птицата. В примката. От другата страна на гроба на стареца. Трети септември 1940 година.

Кимнах, но той виждаше, че не разбирах. После събра последните си сили и додаде:

— Емерсън, писмото. Кажи им какво се случи, Джейкъб.

След това се отпусна назад, лицето му силно пребледня и се изопна. Казах му, че го обичам. Той сякаш потъна в себе си, плъзна поглед покрай мен и впери очи в небето, изпълнено със звезди.

Миг по-късно Рики изскочи от храстите и връхлетя върху нас. Съзря отпуснатия в ръцете ми старец и отстъпи назад.

— Човече, Боже. Исусе Христе. Боже, Исусе — занарежда той и запляска лице с длани, а после се запрепъва и припряно ми заобяснява, че трябва да напипам пулса му и да се обадя на ченгетата, и докато ме разпитваше дали не съм видял нещо в гората, изпитах най-странното усещане, което някога съм имал. Оставих тялото на дядо и се изправих. Всяко нервно окончание по мен трептеше, пробудено от инстинкт, за който дотогава не подозирах. Да, в гората имаше нещо. Чувствах го.

Нощта беше безлунна. Освен нас нищо не помръдваше в храсталака и въпреки това аз знаех кога да вдигна фенерчето и накъде да го насоча. В краткия проблясък на светлината му съзрях лице, пренесено сякаш от кошмарите на моето детство. Погледна ме с плувнали в тъмна течност очи. Набраздена от дълбоки бръчки, черна като въглен плът висеше на изгърбения скелет, устата му, сякаш закрепена на панти, гротескно зееше и в нея се извиваха сноп подобни на змиорки езици. Изкрещях нечленоразделно, а то се сгърчи и изчезна. Разклати храстите и привлече вниманието на Рики. Той вдигна своя калибър 22 и стреля.

— Какво беше това? Какво, по дяволите, беше това? — повтаряше Рики.

Не го беше видял, а аз бях изгубил дар слово. Бях се вцепенил, а фенерчето хвърляше последни, слаби отблясъци към пустата гора. След това трябва да съм припаднал, защото го чух да казва: „Джейкъб, Джейк, ей, Ед, добре ли си или какво“, и това беше последното, което помнех.

В месеците след смъртта на дядо минах през чистилището от бежови чакални и безименни кабинети, бях анализиран и разпитван, обсъждан от разстояние, за да не чуя думите, изречени по мой адрес, кимах, когато ми говореха, повтарях едно и също и се превърнах в обект на всеобщо съчувствие и на безброй прикрити погледи. Родителите ми се отнасяха към мен като към чуплива семейна ценност; страхуваха се да повишат тон или да изразят безпокойство в мое присъствие, сякаш можех да се разпадна.

Кошмарите, от които се събуждах с вик, бяха така натрапчиви, че се наложи да нося шини, за да не счупя зъбите си на сън. Не можех да притворя очи, без да видя изпълнената с пипала уста. Убеден бях, че тя е убила дядо и че скоро ще се върне за мен. Случваше се да ме завладее болезнената паника от онази нощ и тогава бях сигурен, че ме чака наблизо, спотаена в притъмнелите дървета, зад следващата кола на паркинга отвъд гаража, където държах велосипеда си.

Реших да не излизам повече от къщи. Седмици наред не се осмелявах дори да стъпя на алеята пред вратата за сутрешния вестник. Спях върху купчина одеяла на пода в пералнята — единственото помещение в къщата без прозорци и с резе отвътре. Там прекарах и деня на погребението на дядо. Седях върху сушилнята с лаптопа в скута и се опитвах да се изгубя в онлайн игри.

Винях се за случилото се. „Само да му бях повярвал“, беше рефренът, който до безкрай си повтарях. Но не бях го направил. Никой не го стори и сега знаех как се е чувствал, понеже и на мен никой не вярваше. Моята версия за събитията звучеше съвършено рационално до момента, в който се наложи да я изрека на глас. Тогава прозвуча налудничаво. Особено пък в присъствие на полицая у дома. Разказах му за случилото се, дори за онова същество, а той седеше и кимаше от другата страна на кухненската маса, докато си записваше нещо в подвързания със спирала бележник. Единственото, което чух от него, когато приключих, беше:

— Чудесно, благодаря!