Рансъм Ригс - Домът на мис Перигрин за чудати деца

Преди девет месеца той ми каза да „намеря птицата“. Преди девет години се беше заклел, че детският дом, в който е живял, бил закрилян от птица, която пушела лула. Тогава седемгодишен, аз бях приел думите му буквално, но жената от снимката пушеше лула и името ѝ — Перигрин — означаваше сокол-скитник. А ако птицата, която дядо искаше от мен да намеря, всъщност беше жената, спасила го навремето — директорката на сиропиталището? Може би след всичките тези години тя все още беше на острова, престаряла като света, но подкрепяна от неколцина свои възпитаници — вече също на възраст, които така и не са напуснали дома. За първи път последните думи на дядо добиха някакъв смисъл. Той искаше от мен да отида на онзи остров и да намеря жената, възрастната директорка. Ако някой знаеше тайните на неговото детство, трябваше да е тя. Пощенската марка обаче беше отпреди петнайсет години. Възможно ли е все още да е жива? Набързо запресмятах наум: ако беше оглавявала детски дом през 1939 година и по онова време е била, да речем, на двайсет пет, тогава днес би трябвало да е над деветдесетте. Значи беше възможно — в Енгълуд имаше и по-възрастни от нея хора, които живееха сами и шофираха. Дори междувременно мис Перигрин да се беше споминала, на о-в Кеърнхолм бяха останали хора, които са познавали дядо Портман в детските му години и знаеха неговите тайни.

Ние, беше писала тя. „Онези от нас, които останахме“.

Както можете да си представите, не беше лесно да склоня родителите си да прекарам част от лятото на малък, отдалечен от брега на Уелс остров. Те, особено майка ми, имаха основателни доводи, че подобна идея е неприемлива, да не говорим за разходите, за факта, че от мен се очакваше да прекарам ваканцията с чичо Боби и да усвоя тънкостите в управлението на империята от дрогерии; че няма кой да ме придружи, понеже никой от родителите ми не искаше да отиде там, а аз, разбира се, нямаше как да пътувам сам. Не разполагах със сериозни контрааргументи, а не можех да обясня причината да настоявам за подобно пътуване, без да изглеждам по-луд, отколкото те се опасяваха, че съм. Нямаше, разбира се, да им разкажа за последните думи на дядо Портман, за писмото или за фотографията — щяха да ме поставят под лекарско наблюдение. Можех да изляза единствено с разумни мотиви, които звучаха горе-долу така: „Искам да науча повече за семейната история“ или: „Чад Крамър и Джош Бел ще ходят в Европа това лято. Защо аз да не замина?“. Повдигах въпроса при всеки удобен случай, без да изглеждам отчаян (веднъж дори прибягнах до „не е като да нямате пари“ — тактика, за която веднага съжалих), но, както по всичко личеше, целта ми беше непостижима.

После се случиха няколко неща, които до голяма степен бяха в моя полза. Първо, ентусиазмът на чичо Боби относно моето пребиваване в дома им през лятото охладня — кой, в крайна сметка, иска луд в къщата си? Изведнъж останах без лятна програма. После баща ми установи, че остров Кеърнхолм е важен ареал, обитаван от някаква птица, и там се намираше кажи-речи половината ѝ популация в световен мащаб, което пък го наведе на нелепата идея за местен орнитологичен вид. Заговори за хипотетичната си нова книга по орнитология и всеки път, щом станеше дума, аз правех и невъзможното, за да го окуража и да покажа, че ми е интересно.

Решаваща роля обаче изигра д-р Голън. След отрицателно кратко време за убеждение от моя страна, той изненада всички ни и не само подкрепи идеята, но и посъветва родителите ми да приемат моето пътуване.

— За него може да се окаже важно — рече той на майка ми един следобед след сеанса. — Онова място е било в такава степен митологизирано от дядо му, че единствено посещението там би го лишило от всякаква тайнственост. Ще се убеди, че островът е като всеки друг, обикновен, а не магичен. В крайна сметка фантазиите на неговия дядо ще изгубят силата си. Възможно е да са сполучливо съчетание на измислица и реалност.

— Но аз мислех, че той вече не вярва в подобни неща — обърна се майка ми към мен. — Така ли е, Джейк?

— Да — уверих я аз.

— Не, на съзнателно равнище, не — рече д-р Голън. — В момента обаче причината за проблемите му е неговото подсъзнание. Съновиденията, безпокойството.

— И сте убеден, че едно пътуване дотам би било от полза? — запита майка ми, присвила очи, сякаш се готвеше да чуе голата истина. Станеше ли дума за неща, които трябваше или не трябваше да правя, мнението на д-р Голън беше закон.

— Да — отвърна той.