Рансъм Ригс - Домът на мис Перигрин за чудати деца

Това беше повече от достатъчно.

После всичко изненадващо бързо си дойде на мястото. Купихме самолетни билети, направихме списък, начертахме планове. Щяхме да заминем с баща ми за три седмици през юни. Чудех се дали не е прекалено дълго, но той беше категоричен, че се нуждае поне от толкова време, за да проведе задълбочени наблюдения върху птичите колонии на острова. Мислех, че мама ще се възпротиви — цели три седмици! — обаче колкото повече нашето заминаване наближаваше, толкова по-въодушевена беше тя.

— Моите двама мъже — цялата засияваше, щом го изречеше — на път към голямото приключение!

За мен ентусиазмът ѝ беше трогателен до следобеда, в който я чух да говори по телефона със своя приятелка. На нея тя сподели с облекчение възможността „да вземе живота си в свои ръце“, дори за три седмици, без да ѝ се налага да се тревожи за „тези две клети деца“.

„И аз те обичам.“, искаше ми се да ѝ кажа с най-саркастичния си тон, но тя не ме видя и затова си затраях. Обичах я, разбира се, макар и само защото човек трябва да обича майка си, а не защото щях да я харесам кой знае колко, ако я бях срещнал на улицата. Това всъщност беше невъзможно; ходенето пеш е за бедните.

През трите седмици между края на учебната година и пътуването положих всички усилия да получа потвърждение, че мис Алма Лефей Перигрин е все още сред живите. Търсенето в интернет обаче не даде очакваните резултати. Надявах се да е оцеляла и ми се щеше да се свържа с нея по телефона, поне да я предупредя за посещението си, но скоро установих, че в Кеърнхолм никой никога не е притежавал телефон. Открих само един номер на целия остров и го набрах.

Отне ми почти минута, докато се свържа. Линията засъска и зацъка, после отново засъска. Чувствах всяка миля от огромното разстояние, изминато от моето обаждане. Накрая се разнесе странното европейско позвъняване — уааап, уааап… уааап, уааап. Отговори някакъв мъж, който явно беше пиян.

— П’стра дупка — изблея той. Около него се носеше сочна, пъстра глъч от приглушени гласове, каквато човек може да чуе в разгара на студентско парти. Опитах се да се представя, но мисля, че беше невъзможно да ме чуе.

— П’стра дупка — изблея той отново. — Кво сега пак? — Преди обаче да изрека каквото и да е, отдалечи слушалката от ухото си и кресна на някого — Кайх ти да млъкнеш, шибано коп’ле, говоря по…

После връзката прекъсна. Стоях неподвижен и объркан, след това затворих. Не си направих труда да звъня отново. Ако единственият телефон в Кеърнхолм беше свързан с някаква окаяна „пъстра дупка“, какво вещаеше това за останалия остров? Дали първото ми пътуване до Европа нямаше да се окаже пропиляно в маневри около пияни маниаци и в съзерцание на птици, които цвъкат курешки по скалисти плажове? Най-вероятно. Заслужаваше си да понеса всичко, ако това беше цената, срещу която щях да разплета тайната на моя дядо, преди да се върна към баналния си живот.

Мъглата беше непрогледна. Когато капитанът съобщи, че почти сме пристигнали, реших, че се шегува. Стоях на люшкащата се палуба и виждах пред себе си единствено безкрайна сива завеса. Вкопчих се в перилата и се взрях в зелените вълни. Очаквах рибата, която скоро щеше да се наслаждава на моята закуска, а баща ми, само по риза, трепереше до мен. Беше по-студено и по-влажно от всеки друг юни. Надявах се, изтощителните трийсет и шест часа, нужни, за да се доберем дотук — три самолета, два престоя на летища, спане на смени по мърляви железопътни гари, а сега и обърнатия ми заради това безкрайно пътуване с ферибот стомах — да си струваха. Тогава баща ми извика: „Виж!“ и аз вдигнах глава към черния каменист масив, който изплува пред нас от нищото.

Островът на дядо. Огромен и пуст, обгърнат в мъгла, пазен от пронизителните крясъци на милиони птици. Приличаше на древна, издигната от великани крепост. Взирах се в стръмните зъбери със скрити в призрачни облаци върхове и идеята, че това е някакво магическо място, не ми се стори никак странна.

От гаденето сякаш не остана и следа. Баща ми тичаше наоколо като дете по Коледа и не сваляше поглед от зареяните над нас птици.

— Виж това, Джейкъб — викна той и посочи ято светли точици във въздуха. — Голям буревестник.

Наближихме рифа и аз забелязах странни очертания под водата.

— Не си виждал корабокрушение преди, а? — подхвърли морякът, който минаваше наблизо и ме видя надвесен над перилата.