— Хубаво, че ни казахте — многозначително ме изгледа баща ми. — Обещай да не ходиш там сам.
— Добре де, добре.
— Ама защо се интересуваш — попита мъжът. — Местности като тази не са отбелязани в туристическите карти.
— Малък генеалогичен проект — отвърна баща ми и пристъпи към вратата. — В детството си моят баща е прекарал няколко години в това сиропиталище.
По тона му разбрах, че психиатри и мъртви дядовци са последното, за което би искал да говори. Повторно благодари на мъжа и бързо ме поведе навън.
Върнахме се, както уредникът ни беше казал, и в крайна сметка се озовахме пред някаква статуя, наречена „Жена в очакване“ и посветена на изгубилите се в морето жители на острова. Лицето ѝ беше печално, а ръцете ѝ бяха протегнати по посока на пристанището, твърде отдалечено от това място, но и към „Пасторската дупка“ отсреща, на същата улица. Ако трябва да съм честен, не съм голям спец по хотелите, но само един поглед към потъмнялата табела ми беше достатъчен да разбера, че престоят ни тук няма да е от четиризвездните с бонбонче върху възглавницата. Най-отгоре с големи букви пишеше ВИНО, БИРА, УИСКИ. Под него по-скромни букви гласяха „Чудесна храна“ и съвсем отдолу, изписано на ръка, явно след размисъл, се мъдреше „Стаи под наем“, макар „и“-то на „стаи“ да беше задраскано и поправено на „стая“. Понесохме багажа си към вратата и докато баща ми мърмореше по адрес на шарлатаните и подвеждащите реклами, аз отново хвърлих поглед към „Жена в очакване“ и се зачудих дали пък не се надява някой да ѝ донесе питие. Провряхме се през вратата и запримигахме в сумрака на схлупената кръчма. Когато очите ми привикнаха, осъзнах, че „дупка“ е доста точно название на мястото: малки прозорци с оловни рамки пропускаха светлина, колкото да намериш кранчето за бира, без да се пребиеш в мебелите и столовете по пътя. Масите, протрити и паянтови, изглеждаха по-подходящи за дърва за огрев. Въпреки ранния сутрешен час, кръчмата беше полупълна с притихнали посетители в различна степен на напиване, навели молитвено глави над халби с кехлибарена течност.
— Вие трябва да сте за стаята — рече мъжът зад бара и пристъпи да се здрависа с нас. — Аз съм Кев, а това са момчетата. Кажете „здрасти“, момчета.
— Здрасти — промърмориха те и закимаха към питиетата си.
Последвахме Кев по тясната стълба към мебелираните стаи (множествено число). При добро желание бих ги описал като снабдени с най-необходимото. Баща ми избра по-голямата спалня, а аз взех помещението, което можеше да е едновременно кухня, трапезария и всекидневна — имаше маса с дупки от дървояди, диван и котлон. Тоалетната „работеше през повечето време“ по думите на Кев, „но в случай на нужда, винаги можехме да разчитаме на «добрата стара седалка»“ и ни посочи преносимата тоалетна в дъното на алеята в задния двор, която се виждаше от прозореца на моята спалня.
— И, да, ще ви трябва и това — извади той две газени лампи от долапа. — Генераторите спират в десет, понеже транспортът на петрол е дяволски скъп, затова или ще ви се наложи да си лягате по-рано, или ще се научите да се оправяте със свещи и керосин — ухили се той. — Дано не ви изглеждаме прекалено изостанали.
Уверихме Кев, че външната тоалетна и керосинът чудесно ни устройват, звучеше дори забавно, всъщност като малко приключение, да, сър, след което ни поведе надолу по стълбите за последния етап от нашето пътуване.
— Добре сте дошли, ако желаете да закусите тук — рече той. — Очаквам да е така, понеже няма къде другаде да се нахраните. Ако искате да се обадите, в ъгъла ей там има кабина. Случва се да се нареди и опашка пред нея, понеже още се мотаем с преписките по уреждането на мобилен оператор, така че в момента виждате единствения кабел на острова. Това сме ние — единствената храна, единственото легло, единственият телефон! — изви той глава назад и се разсмя. Високо и продължително.
Единственият телефон на острова. Огледах го — беше от онези, каквито човек можеше да види по филмите, с врата, която да притвориш за повече дискретност — и с растящ ужас осъзнах, че това беше гръцката оргия, това беше щурият купон, който бях дочул, когато позвъних преди няколко седмици. Това беше „П’стра“-та дупка. Кев подаде ключовете от стаите на баща ми.
— Имам въпрос — обадих се аз. — Защо това място се казва „П’стра дупка“, искам да кажа „Пасторската дупка“?
Мъжете на бара избухнаха в смях.
— Ами, понеже е дупка за пастори, разбира се — обади се един от тях, което само накара останалите да се разсмеят още по-високо.
Читать дальше