Рансъм Ригс - Домът на мис Перигрин за чудати деца

— Не съм убеден, че точно сега подобна идея ще се хареса на психиатъра ми.

Рунтавите му вежди се свъсиха. Кимна явно разколебан и рече:

— Ами да, добре, разбира се. Значи ще се чуваме, друже, нали?

Отдалечи се, без да дочака отговора ми. Престори се, че е видял в другия край на стаята някого, когото трябва да придърпа за лакътя. После настъпи моментът да отворя подаръците, както майка ми оповести. Винаги настояваше да го правя в присъствието на всички, което си беше проблем, понеже, както навярно вече съм споменавал, не съм добър лъжец. А от това следваше, че не ме бива да симулирам благодарност за нечии преподарени ми дискове с кънтри музика за Коледа или за абонамента на „Лов и риболов“ — години наред чичо Лес живееше със странната заблуда, че си падам по занимания на открито. В името на благоприличието се насилих да се усмихна и при всеобщото възхищение показвах всяка разопакована дрънкулка, докато от купчината върху масичката за кафе останаха три пакета.

Първо посегнах към най-малкия. В него беше ключът на четиригодишния луксозен седан на родителите ми. Купили си нов, обясни майка ми, затова съм наследявал стария. Първият ми автомобил! Всички охкаха и ахкаха, но аз почувствах, че се изчервявам. Прекалено беше да се перча с подобен скъп подарък пред Рики, чиято кола струваше по-малко от моите джобни на месец, когато бях на дванайсет. Сякаш родителите ми вечно искаха да се замислям за парите, но истината беше, че не ми пукаше. Зная, лесно е да кажеш, че не ти пука за парите, ако ги имаш в изобилие.

Следващият подарък беше дигиталният фотоапарат, за който цялото минало лято бях молил нашите.

— Замислям нова книга за птиците — обади се баща ми. — Реших, че може би ти ще направиш снимките.

— Нова книга! — възкликна мама. — Идеята е изключителна, Франк. И като заговорихме за това — какво стана с последната, върху която работеше? — Явно вече беше на няколко чаши вино.

— Имам да доизгладя отделни неща — предпазливо отвърна баща ми.

— Ясно — достигна до слуха ми кикотът на чичо Боби.

— Добре — рекох аз на висок глас и посегнах към последния подарък. — Това тук е от леля Сузи.

— Всъщност — поясни леля, когато започнах да свалям хартията — от дядо ти е.

Застинах. В стаята се възцари гробна тишина. Погледите на всички се насочиха към леля Сузи. Сякаш беше призовала зъл дух. Баща ми стисна челюсти, а майка ми пресуши остатъка в чашата си на един дъх.

— Отвори го и ще видиш — рече леля.

Разкъсах остатъка от опаковъчната хартия и извадих стара книга с твърда корица, оръфана и без подвързия. „Избрани творби“ на Ралф Уолдо Емерсън. Вторачих се в нея, сякаш можех да разчета текста през корицата. Недоумявах как се беше появила в разтрепераните ми в момента ръце. Никой, освен д-р Голън, не знаеше за последните думи на дядо, а на няколко пъти той се беше заклел, че всичко, за което станеше дума в кабинета му, ще бъде поверително, освен ако не заплаша да изгълтам бутилка сода каустик или да скоча от моста над Тампа Бей.

Погледнах въпросително леля. Толкова бях объркан, че не знаех какво да кажа.

— Намерих я върху писалището на дядо ти, когато разчиствахме къщата — усмихна се тя едвам. — Написал е твоето име върху началната страница. Реших, че е искал да ти я даде.

Бог да благослови леля Сузи. Не беше без сърце все пак.

— Супер. Не знаех, че дядо ти има слабост към книгите — рече мама. Опитваше се да разведри настроението. — Съдържателни при това.

— Да — съгласи се баща ми през стиснати зъби. — Благодаря, Сузън.

Разтворих книгата. Върху началната страница наистина имаше посвещение, изписано с колебливия почерк на дядо.

Надигнах се да изляза, понеже се опасявах, че ще се разрева в присъствие на всички, когато нещо се изплъзна от страниците и падна на пода.

Наведох се и го вдигнах. Беше писмо.

Емерсън. Писмото.

Почувствах, че кръвта се отдръпва от лицето ми. Майка се наведе към мен и с тревожен шепот ме запита дали имам нужда от глътка вода, което беше нейният начин да каже: „вземи се в ръце, хората гледат“.

— Чувствам се малко, ъъъ… — рекох аз, притиснах стомаха си с ръка и хукнах към стаята си.

Писмото беше написано на ръка върху тънка, неразчертана хартия с витиеват, претрупан почерк, едва ли не калиграфски. Черното мастило беше в различни нюанси, сякаш оставено от стара автоматична писалка. Съдържанието гласеше:

Както беше обещала, имаше стара снимка. Държах я на светлината на настолната лампа и се опитвах да доловя нещо особено в женския профил, но такова нямаше. Изображението беше странно, много странно, но по нищо не напомняше фотографиите на моя дядо. Тук липсваха трикове. Просто една жена, която пуши лула. Приличаше на лулата на Шерлок Холмс, извита и клюмнала в ъгъла на устата ѝ. Отново и отново спирах погледа си върху нея. Това ли е искал да намеря дядо? Да, мислех си аз, това трябва да е — не писмата на Емерсън, а едно писмо, пъхнато в книга на Емерсън. Коя обаче беше директорката? Тази жена — Перигрин? Разгледах плика за обратен адрес. Видях единствено пощенска марка, на която се четеше „о-в Кеърнхолм. Къмри, ОК“. ОК — беше Великобритания. От ровенето из атласите в детските си години знаех, че „Къмри“ е Уелс. О-в Кеърнхолм би могло да означава споменатото в писмото от мис Перигрин място. Възможно ли е това да е бил островът, на който моят дядо е живял като момче?