Брандън Сандърсън - Зарево

— Не бива да правиш това, Проф — казах му аз. Той се усмихна и вдигна ръка. Светлината на слънцето заля нашия покрив.

— Вярвам в героите! — викнах аз и вдигнах медальона. — Вярвам, че ще дойдат, както вярваше баща ми. Няма да свърши така! Проф, вярвам. В теб.

Около мен се появи кълбо от силово поле, разби керемидите под краката ми и ме затвори отвсякъде. Точно като кълбото, убило Вал.

— Вярвам — прошепнах аз.

Проф затвори ръката си.

Сферата се сви… но внезапно, въпреки че бях в нея преди миг, вече не бях там. Можех да я видя пред себе си, свила се до големината на баскетболна топка.

Какво?

Проф се намръщи. Слънчевата светлина ставаше все по-ярка, по-ярка и…

И между мен и Проф избухна фигура от чисто бяла светлина. Тя блесна като слънцето — женска фигура, сияйна и мощна; златната ѝ коса беше развяна назад и светеше като слънчевата корона.

Меган беше дошла.

Проф извика друго силово поле около мен. Фигурата от светлина протегна ръка към него и внезапно кълбото се оказа около самия Проф. Меган променяше реалността и превръщаше възможностите в действителност.

Този път Проф изглеждаше още по-изненадан. Той отпрати кълбото и призова друго около фигурата от светлина, но щом започна да се свива, то отново мигом се озова около него, затвори го и заплашваше да го смаже.

Той го премахна и аз видях в очите му нещо, което не бях виждал преди. Страх.

Всички те се страхуват , помислих си аз. Дълбоко в себе си. Нютън бягаше от мен. Стоманеното сърце убиваше всеки, който би могъл да знае нещо за него. Движи ги страхът.

Това не беше познатият ми Проф, а беше Висшият Епичен Федрус. Изправен срещу човек, който манипулира силите му по неразбираем за него начин, той се ужаси. Препъна се и отстъпи с ококорени очи.

За един кратък миг бяхме някъде другаде.

Аз и сияещата фигура. Една сграда по-нагоре, в стая с прозорец, от който можех да видя Проф на покрива. Самичък.

Ярката фигура до мен въздъхна, после блясъкът ѝ изчезна и тя се превърна в Меган, съвършено гола. Падна, а аз успях да я хвана. От другата страна на прозореца, върху съседната сграда Проф изруга, скочи на диска си и изчезна. Искри. Как щях да се оправям с него?

Отговорът беше в ръцете ми. Погледнах Меган — съвършеното лице и красивите устни. Прав съм бил да вярвам в Епичните. Просто бях избрал не когото трябва.

Очите ѝ се отвориха и тя ме видя.

— Не ми иде да те убия — прошепна тя.

— По-прекрасни думи не съм чувал — отвърнах аз.

Тя ме погледна, после простена и отново затвори очи.

— О, по дяволите. Тайната е в силата на любовта. Ще ми призлее.

— Всъщност смятам, че е нещо друго — възразих аз.

Тя ме погледна. Изведнъж схванах, че е много, много гола, а и аз бях почти съвсем гол. Меган проследи погледа ми и сви рамене. Изчервих се, оставих я и отидох да ѝ намеря някакви дрехи. Както си стоях обаче, върху нея се появиха дрехи — стандартните джинси и риза, сенки на облекло от друго измерение. Стори ми се, че засега върши работа.

— Каква е тайната тогава? — попита тя, седна и прокара ръка през косата си. — При всяко предишно превъплъщаване съм била зла при първото си завръщане. Не можех да си спомням за себе си, бях буйна и разрушителна. Този път… нищо не изпитвам. Какво се е променило?

Погледнах я в очите.

— Сградата гореше ли вече, когато ти влезе в нея?

Меган присви устни.

— Да — призна тя. — Беше глупаво. Няма нужда да ми го казваш. Знам, че вероятно не си бил там — не и в действителност. Помислих си обаче — може би си там, а не можех да рискувам ти да…

И тя видимо потрепери.

— Колко се страхуваше от огъня?

— Повече, отколкото би могъл да си представиш — прошепна тя.

Аз се усмихнах.

— Това — заключих аз и отново я взех в ръцете си — е тайната.

Около пет часа по-късно стоях на върха на някогашна ниска постройка във Вавилар и греех ръцете си на огън. Сега сградата стърчеше на двадесетина етажа над някога потопената улица.

Нито едно здание не рухна при оттеглянето на водата.

— Корените са — обясни Меган, седна до мен и ми подаде купа със супа. Вече носеше истински дрехи — малко неприятно, но вероятно по-практично, тъй като в града изведнъж стана наистина студено. — Тези корени са яки, по-яки от възможното за кое да е растение. Те буквално държат сградите прави.

Тя поклати глава, сякаш беше замаяна.

— Зора не е искал утопията му да свърши, ако той изчезне — продължих аз и разбърквах супата си. — Плодовете?