Брандън Сандърсън - Зарево

Той не помръдна. Кома. Точно.

— От още малко помощ не бих се отказал — заговорих го аз, но — разбира се — не получих отговор.

Искри! Проф идваше. Изхвърчах като луд от стаята покрай лекарката, която безмълвно стана от стола си до вратата и се втурна навътре, вероятно за да си събере нещата и да се измъкне бързо.

Умно.

Проф… уби Вал и Ексел без да се замисля. Същото щеше да направи и с мен. Забързах се през сградата и търсех изхода към улицата. Какъв беше ниският, тътнещ звук, който дочух в далечината?

Ще напусна сградата и ще намеря скривалище. Но… можех ли наистина да се скрия от Джонатан Федрус? Нямах нито ресурси, нито връзки. Ако се скриех, той щеше да ме намери. Избягах ли, щях да прекарам остатъка от живота си — вероятно кратък живот — в бягство.

Щом дойде тук, можеше съвсем спокойно да убие Зора и по този начин да унищожи Вавилар. Вече няма да има храна. Нито светлина. Спрях се задъхан във всекидневната. Бягството не решаваше нищо.

Най-накрая трябваше да се изправя срещу Проф.

Щях да го направя сега.

И тъй, въпреки опяванията на всички инстинкти да се крия, аз се обърнах и взех да търся път към покрива. Мястото представляваше крайградски дом, удивително добре поддържан. Какво е станало със семейството на Зора? Бяха ли някъде навън, разтревожени за спящия си син?

Най-накрая намерих стълбите и се изкачих до третия етаж. Оттам през някакъв прозорец се озовах на покрива.

За разлика от повечето къщи във Вавилар, тази беше с остър покрив и аз внимателно се изкатерих до върха. Слънцето, все още неизгряло, бе докарало червенина на хоризонта. На тази светлина видях източника на дочутия по-рано тътен — водата се оттегляше от Вавилар.

Отстъпваше като внезапен прилив и оголи покритите с ракообразни небостъргачи. Искри. Основите трябва да са невероятно отслабени заради твърде дългото стоене под водата. Водата можеше да разруши града и да убие всички, за чието спасение се бе пожертвал Проф. Моето небрежно замахване с меча можеше да струва хиляди животи.

Е, засега никакви сгради не рухваха, а и аз не можех да направя нищо за тях, ако това станеше.

Тъй че приседнах.

Присядането в последния тъмен момент на нощта ми даде известен поглед върху нещата. Замислих се за своята роля във всичко и дали не съм подтиквал твърде много Проф да стане герой. Каква част от това беше моя грешка? Имаше ли значение?

Регалия вероятно би успяла с всичко, ако не бях досаждал на Проф. Най-притеснителното в цялата работа бе, че го е постигнала, играейки върху вродената почтеност на Проф. Сигурен бях в едно нещо. Каквото и да е станало с Проф, то не беше негова вина. По същия начин не би имал вина човек, дрогиран до безпаметство като жестока шега, ако вземе хората около себе си за демони и започне да ги избива. Регалия беше убила Ексел и Вал, а не Проф. Разбира се, може би и тя не можеше да бъде обвинявана. И тя беше в хватката на силата.

Ако не тя, то кой тогава? Отвърнах поглед от хоризонта към сияещата червена точка. Висеше на небето срещуположно на слънцето.

— Ти стоиш зад това — прошепнах аз на Злочестие. — Кой си ти в действителност?

Злочестие не отговори, докато то — или той? — потъваше зад хоризонта. Обърнах се отново към Вавилар. В крайна сметка можеше и да не съм виновен за станалото с Проф, но това не значеше, че съм невинен. От идването си във Вавилар минавах от криза в криза и рядко следвах плана.

Безразсъден героизъм. Проф имаше право.

Какво правя сега? , попитах се аз. Проф, истинският Проф би настоял да изляза с план.

Нищо не ме осени. Разбира се, не сега беше времето за планиране. Времето за планиране бе преди всичко да тръгне наопаки, преди наставникът ти да бъде предаден и развален, преди любимото ти момиче да бъде застреляно. Преди приятелите ти да са умрели.

В далечината се появи нещо и се понесе над водите; аз поизправих гръб, за да виждам по-добре. Малък диск — схванах, че е силово поле — със застанала върху него фигура в черно. Ставаше по-голям с придвижването си по въздуха.

Значи Проф може да използва полетата, за да лети. Неговият набор от сили беше смайващ . Изправих се, запазих равновесие на върха на покрива и стиснах верижката от Ейбрахам; тя се поклащаше в юмрука ми.

Когато слънцето най-после се показа над хоризонта и ме окъпа в светлина, то блесна ярко. Въобразявах ли си, или светлината бе по-силна от нормалното?

Проф се приближи на летящия си диск; зад него се вееше лабораторната му престилка. Кацна от другата страна на островърхия покрив, срещу мен, и ме загледа с особен интерес. Отново бях поразен колко различен изглежда. Този човек беше студен . Същият, но с неправилните чувства.