Брандън Сандърсън - Зарево

— Дразнещо е, че все още се състаряваме — обясни тя. — Какъв е смисълът от божествената сила, ако тялото ти се предава?

И тя поклати глава, сякаш отвратена от себе си.

Бавно се движех из стаята и опитвах да измисля какво да правя по-нататък. В ръцете ми беше, нали така? Разбира се, разполагаше с ваната с вода, тъй че не беше съвсем беззащитна.

Спрях до другия креват, с непознатия мъж в него. Погледнах го и видях наметнатото на раменете му одеяло — като детско. По него имаше фантастични дървета и сияещи плодове.

— Зора? — попитах аз Регалия.

— Нямам представа защо Злочестие е избрал да даде сили на човек в кома — отговори тя. — Решенията на Ангела на Унищожението често са неразбираеми за мен.

— От дълго време е така?

— От детските си години — обясни Регалия. — Със силите си понякога изглежда да осъзнава заобикалящия го свят. През останалото време сънува. Завинаги е в детството си отпреди тридесетина години…

— И този град става неговият сън — разбрах аз. — Град на ярки цветове, странни бои, постоянна топлина и градини в сградите. Детско чудо.

Замислих се бързо и опитах да събера фрагментите. Защо? Какво означаваше това? И как можех да спра Регалия?

Трябваше ли? Погледнах състарената фигура. Толкова крехка. Едва живееше.

— Умираш — предположих аз.

— Рак — кимна отражението на Регалия. — Остават ми няколко седмици. Ако имам късмет.

— Защо тогава се тревожиш за Проф? — объркано я попитах аз. — Ако знаеш, че ще умреш, защо полагаш такива усилия да го убиеш?

Регалия не отговори. Докато тялото ѝ мърдаше отзад, проекцията скръсти ръце пред себе си и загледа средния екран. Проф пристъпи напред в светлината. И той носеше меч — от тези, които си правеше с помощта на тензорната си сила. А се беше подигравал на Разрушение, задето носи меч.

Вървеше през светлината, издигнал ръка пред себе си, като че се удържаше срещу течението на мощен поток.

Какво да направя? На Регалия явно ѝ беше все едно, че съм там — искри, вероятно ѝ беше все едно дали ще я убия, или не. Бе практически мъртва.

Можех ли да я заплаша? По някакъв начин да я заставя да не наранява Проф? От мисълта не само ми се повдигна, но при вида на немощното ѝ тяло се съмнявах, че мога дори да я докосна, без да предизвикам някакъв смъртен изход.

Екранът внезапно притъмня; истинската Регалия натискаше нещо на облегалката за ръка — някакво устройство. То затъмни екрана и добави някакъв филтър, който да дава видимост в блясъка. Позволяваше ми да видя това, което Проф не можеше, понеже стаята, където бе той, беше твърде ярко осветена.

Източникът на сиянието не беше човек, както подозирах. Беше кутия с излизащи от нея жици.

Какво пък е това? Толкова бях объркан, че само гледах екрана.

— Ти знаеш ли — започна проекцията на Регалия, — че Джонатан не е толкова неповторим, колкото предполага? Да, той може да дава силите си. Но при съответните обстоятелства всеки Епичен може да го направи. Необходимо е само мъничко от тяхната ДНК и подходящите машини.

Изрязаха нещо от него , беше казал Зора.

Разрушение с превръзки…

Малко от ДНК и подходящите машини…

В мен се надигна нарастващ ужас.

— Създала си машина, която имитира силите на Разрушение. Като спирила, но може да взривява градове! Използвала си Епичен… за да създадеш бомба .

— Експериментирах с това — продължи проекцията на Регалия с кръстосани ръце. — Понякога Ангелът на Апокалипсиса е… неразумен, за да се работи с него, и аз се нуждаех от свои собствени методи за прехвърляне на сили.

На екрана Проф достигна устройството. Докосна го и после объркано се дръпна. Едва можех да различа Вал и Ексел край него в стаята, вдигнали ръце срещу светлината.

— Моля те — казах аз и се обърнах към Регалия. Тръгнах към нея с меча. — Не го наранявай. Та той е бил твой приятел , Абигейл.

— Ти продължаваш да намекваш, че искам да убия Джонатан — отвърна тя. — Какво ужасно допускане.

Истинската Регалия натисна някакво копче на облегалката си.

На телевизионния екран бомбата експлодира. Изригна като разтварящо се цвете — вълна от разрушителна енергия, тъй мощна, че щеше изцяло да унищожи Вавилар. Гледах я как разцъфтява и се разпростира навън. А после спря.

Проф стоеше, вдигнал ръце като човек, хванал някакво грамадно животно — силует на фона на червената светлина. В центъра на стаята се появи слънце и той го задържа .

Удържаше го с такова напрежение на тялото, та ми се стори, че мога да го усетя как се напъва и се мъчи да удържи всичко вътре, да не допусне и частичка да избяга.