Брандън Сандърсън - Зарево

— И ангелът Господен ми говори насъне — прошепна Разрушение — и аз рекох, ето ме… тъй че това е отговорът.

Той отметна назад глава и се засмя.

Болката в ръцете ми сякаш ставаше по-силна. Не можех да не изстена. Фактически бях инвалид.

Разрушение се впусна към мен, коленичи и ме хвана за раменете — вече голи и обгорени. Болката избухна и аз извиках.

— Благодаря ти — прошепна той. — За тайната. Предай моите… уважения на Регалия.

Пусна ме, сведе глава в поклон към мен и избухна в буря от светлина и керамика.

Примигнах, после се свих на пода и затреперих.

Искри! По-рано излекуването ставаше тъй бързо, че го чувствах освежаващо, като хладен ветрец. Сега ставаше със скоростта на дъждовна капка, която се стича по студено стъкло. Сякаш цяла вечност стоях там и се мъчех от болка, но вероятно са били три-четири минути. Най-накрая агонията свърши и аз със стонове се изправих на крака. Размърдах пръсти и ги свих в юмруци. Ръцете ми работеха, въпреки че кожата болеше като от лошо слънчево изгаряне. Това май не изчезваше. Дареното ми от Проф вече го нямаше.

Направих крачка напред и подритнах нещо с крак.

Мечът на Разрушение. Вдигнах го, а от пистолета на Меган намерих само стопено парче сгурия.

Щеше да ме убие за това.

Така, очевидно Разрушение е имал достатъчно контрол над силите си, за да не стопява предмети, които предпочита да запази недокоснати. Стисках меча, докато си проправях опипом път през тъмната стаичка към някаква врата. Отворих я. Зад нея имаше тясно дървено стълбище, обрамчено от перила по двете стени. На наличната светлина можах да видя, че съм бил в нещо като малко складово помещение. Дрехите ми се бяха изпарили. Беше ми останал само медальонът на Ейбрахам на врата; едната страна на верижката се беше стопила. Свалих го, понеже се притеснявах, че стопеното синджирче ще се скъса.

Намерих парче плат — някога може да е било завеса — и го увих около себе си. После, с меч в едната ръка и медальон в другата, бавно заизкачвах стълбата стъпало по стъпало. Докато вървях нагоре, светлината се засилваше и аз започнах да виждам странни украси по стените… Плакати?

Да. Плакати. Стари, от десетилетията преди Злочестие. Ярки, живи цветове — жени в плисирани поли и пуловери, които оголват едното рамо. Неон върху черен фон. Плакатите бяха избледнели с годините, но можех да видя, че навремето са били окачвани грижливо. Спрях се пред един на тихото стълбище. Две ръце държаха светещ плод — името на групата бе отпечатано долу.

Къде се намирах аз?

Погледнах към светлината на върха на стълбите.

Потях се и продължих да се изкачвам, докато не стигнах края и врата със стол до нея. Беше открехната, аз я побутнах и видях малка, спретната спалня, украсена като стълбището с плакати по стените. Те рекламираха градския начин на живот.

В стаята имаше две неуместни стоманени болнични легла със стерилни бели чаршафи. В едното лежеше спящ мъж на тридесет-четиридесет години, накачен с всевъзможни тръбички и жици. В другото лежеше дребна сбръчкана жена с вана с вода до нея.

Над втория пациент беше надвесена жена в лекарска престилка. Щом влязох, тя ме погледна, сепна се и излезе оттам, откъдето бях дошъл. Единствените звуци идваха от мониторите за следене на сърдечната дейност. Пристъпих неохотно; изпитвах свръхестествено усещане. Възрастната жена, очевидно Регалия, беше будна и гледаше нещо на стената. С влизането си забелязах три големи телевизионни екрана. На средния Проф, Вал и Ексел стояха в толкова ярко осветена стая, че едва можех да ги различа.

— Така — изрече Регалия. — Ти ме намери.

Погледнах настрана. Познатата ѝ фигура се беше показала от ваната. Отново погледнах жената в леглото. Беше много по-стара от проекцията си. И много по-болна. Истинската Регалия вдишваше и издишваше с помощта на респиратор и не казваше нищо.

— Как се добра дотук? — попита отражението.

— Разрушение — спокойно обясних аз. — Откриваше ме твърде лесно всеки път щом се скриех от него. Осъзнах, че трябва да се телепортира някъде, когато изчезва. Оказа се логично да идва при теб и да получава указания къде да отива. Той не може да вижда всичко в града, но ти можеш.

Погледнах телевизионните екрани.

— Поне навсякъде, където има вода.

Очевидно беше поставила екраните, за да може да наблюдава и други места.

Но защо? Какво ставаше в стаята с Проф, Вал и Ексел? Отново погледнах Регалия.

Проекцията изгледа състарената фигура в леглото.