Брандън Сандърсън - Зарево

Ако ме беше излъгала за слабостта, знаех, че не мога да вярвам на нищо друго, казано от нея. Затова каквото и да беше станало, Меган беше изгубена за мен.

Изтрих сълзите от брадичката си и се пресегнах за последен път да взема ръката на Меган. Опакото на ръката ѝ беше обгоряло, но не много тежко. Въпреки това пръстите ѝ бяха свити. Почти все едно… стиска нещо?

Учудих се и разтворих пръстите ѝ. Наистина в ръката ѝ имаше малък предмет, който беше разтопен и залепнал за ръкава ѝ. Малко дистанционно. Какво, в името на Злочестие, беше това? Вдигнах го. Изглеждаше като дистанционно за кола. Дъното му се беше стопило, но иначе изглеждаше здраво. Натиснах бутона.

Нещо прозвуча точно под мен. Смътен чаткащ звук, последван от странно пукане.

Дълго се взирах в дистанционното, после се изправих и изтичах до ръба на сградата, където пак го натиснах. Така. Това… стрелба ли беше? Със заглушител?

Спусна се със спирила два етажа надолу. Там, в сенките на един прозорец, беше пушката Готшалк , лъскава и черна, със заглушител на цевта. Отместих се и натиснах дистанционното. Пушката почна да стреля и обсипа с куршуми стената на горящата сграда. Стреляше в стаята, където се намираше Меган.

— Хитруша — казах аз и грабнах пушката. Издигнах се върху водната струя, изтичах до тялото на Меган и го преобърнах. Горещината беше изсушила кръвта и потъмнила кожата, но различих дупките от куршуми.

Никога не се бях радвал толкова, че някой е бил застрелян.

— Значи, разположила си оръжието така, че да се застреляш, ако нещата тръгнат зле — прошепнах аз. — Така ще можеш да се превъплътиш, а не да рискуваш да обгориш до смърт. Искри, брилянтна си!

Заляха ме чувства. Облекчение, възторг, удивление. Меган беше най-страхотната, най-умната, най- невероятната . Загинеше ли от куршум, щеше да се върне. На сутринта, ако беше истина казаното от нея за времето на превъплъщаването.

Докоснах лицето, но то беше… само обвивка. Меган, моята Меган щеше да се върне. С усмивка грабнах Готшалка и станах. Приятно беше отново да държа в ръка яка пушка.

— Ти — казах аз на пушката — премина изпитателния срок.

Меган беше оцеляла. Значи всичко друго беше възможно.

Все още можех да спася този град.

— Мизи — попитах я аз с уоки-токито до ухото, затичан в посоката, в която тръгна Проф. — Тая глупава джаджа работи ли още?

— Да — донесе се отговор.

— Умен ход — да използваш камерата, за да предадеш съобщение на Тиа.

— Тя е видяла? — поинтересува се Мизи бодро и закачливо, в явно рязък контраст с преживяната от мен преди мигове агония.

— Да — отговорих ѝ, докато се носех по някакъв мост. — Подслушах съобщение от Тиа до Проф. То може да го накара да прекрати задачата.

Малко вероятно. Но беше възможно.

— Намерил си Проф? — попита ме Мизи. — Какво стана?

— Твърде дълго е за обяснение — казах ѝ аз. — Казват, че превзели с пристъп предполагаемата база на Регалия — Сграда C на картата на Тиа — и намерили Разрушение да свети вътре. Сигурен съм, че е някакъв капан.

— Не са намерили Разрушение.

— Какво? Вал заяви, че са го намерили.

— Отново се е появил тук веднага след като изключих светлините — обясни Мизи. — Почти ми причини сърдечен удар. Но май и не ме забеляза как се крия. Както и да е, въобще не светеше, но аз го огледах хуууубавичко. Каквото и да е намерила Вал, то не е Разрушение.

— Искри — и при тези думи опитах да се накарам да бягам по-бързо. — Тогава Проф в какво влиза?

— Ти питаш мен? — попита Мизи.

— Просто си мисля на глас. Излизам от центъра. Можеш ли да дойдеш тук? Може да ми трябва огнева подкрепа.

— Вече съм в движение — отвърна Мизи, — но съм доста далече. Някакви следи от Нютън в твоята посока?

— Нютън е мъртва — отговорих аз. — Успях да отгатна слабостта ѝ.

— Леле — заключи Мизи. — Още един? Наистина караш останалите от нас да изглеждат зле. Искам да кажа, приятел, че аз не мога да застрелям дори невъоръжен, безсилен, паднал в скута ми враг.

— Обади ми се, ако видиш Разрушение — казах аз, после напъхах радиото в торбичката и в джоба на джинсите. Якето ми беше унищожено — свалих го и го оставих; дори и джинсите ми бяха парцаливи и обгорели от едната страна. Още по-зле — спирилът беше развалина. Напълно бях загубил кабелите на едната му половина. Другата част плюеше при употреба и не знаех колко време ще ѝ се доверявам да ме държи.

Подминах покрив и обърнах внимание на броя на хората, струпани в джунглата на близко разположена постройка — те се подаваха през прозорците и се криеха под навесите. Сблъсъкът ми с Регалия беше твърде явен. Дори и спокойните вавиларци знаеха да се крият след нещо такова.