Брандън Сандърсън - Зарево

Аз седнах. Бях изцеден и вцепенен. Пистолетът на Меган лежеше до мен. Взех го. Меган… Закъснях. Провалих се. И още не знаех в какво се състои капанът на Регалия.

Какво сега? , рече част от мен. Предаваш се?

Кога изобщо се бях предавал?

Изправих се с вик и хукнах към стълбището. Не ме беше грижа за жегата, макар да предполагах, че тя ще ме отблъсне. Но не ме отблъсна. На практика ми беше студено в стълбището.

Полето на Проф , осъзнах аз и продължих напред. Нали току-що ми го дари. Опази ме от горещината на Разрушение. Щеше да ме опази също така и от този огън.

Наведох глава и затаих дъх, но все пак се наложи да поема малко въздух. Омотах устата и носа си с тениската, която беше прогизнала от схватката с Регалия, и това свърши работа. Или беше така, или полето на Проф отблъскваше дима от мен. Не бях напълно сигурен как действат, но както и да е.

Два етажа по-долу, където Проф каза, че е оставил Меган, влязох в горящо помещение. Жестоките пламъци създаваха неземна светлина. В такова място човек като мен не биваше да влиза.

Стиснах зъби и влязох, доверявайки се на полето на Проф. Някаква дълбока част от мен изпадна в паника от целия този огън — стените горяха от пода до тавана, а отгоре падаха пламъци. Дърветата на Зора бяха погълнати в оранжево. Нямаше начин да оцелея тук, нали? Полето на Проф никога не действаше сто процента, когато той го даряваше на друг.

Бях твърде притеснен за Меган, твърде отчаян и разтърсен, та да спра да се движа. Блъснах една пламтяща врата и изгорялото дърво се натроши около мен. Препънах се в дупка в пода и вдигнах отбранително ръка да се опазя от огъня, който не можех да почувствам. Всичко беше толкова светло . Едва виждах.

Поех дъх, но не изпитах болка от горещината. Силовото поле не би трябвало да охлажда въздуха, който вдишвах. Защо гърлото ми не гореше при всеки дъх? Искри! Нищо нямаше смисъл.

Меган. Къде беше Меган ?

С усилие минах през друга врата и видях на пода тяло върху изгорял килим.

Извиках, изтичах нататък, паднах на колене и прегърнах полуизгорялото тяло. Повдигнах овъглената глава и видях познатото лице.

Тя беше. Изкрещях като видях мъртвите очи и обгорялата плът. Притиснах силно неподвижното тяло.

Стоях на колене в пъкъла на самия ад, светът около мен загиваше, а аз знаех, че съм се провалил.

Якето ми гореше и кожата ми тъмнееше от пламъците. Искри. Огънят убиваше и мен. Защо не можех да го усетя?

Плачех. Безразсъдно грабнах тялото на Меган и примигнах от ужасната светлина на огъня и дима. С усилие се изправих на крака и погледнах един от прозорците. Стъклото се топеше от горещината, но нямаше следа от силово поле. Проф сигурно вече беше отстранил полетата около стаята. Хукнах с рев към прозореца, хванал Меган, и излетях в студения нощен въздух.

Падах малко, преди да задействам спирила. Струята, която бях поправил, още работеше, за щастие, и забави падането ми. Носех се във въздуха извън горящата сграда. Притисках тялото на Меган, водата струеше под мен, а около мен димът се разбиваше. С помощта на едната струя бавно се издигнах до съседната сграда. Кацнах и положих тялото на Меган.

От ръцете ми изпопадаха овъглени люспи черна кожа и разкриха розовата плът отдолу. Тя веднага доби здрав вид. Учудих се, после внезапно осъзнах защо не бях изпитал болка и защо можех да дишам горещия въздух. Проф ми беше дал не само силово поле, а и част от способностите си за изцеляване. Докоснах главата си и усетих, че изгорялата ми коса никне отново — лечебната сила на Проф ме възстановяваше такъв, какъвто бях преди да вляза в ада.

Значи бях невредим. И какво от това? Меган беше мъртва. Коленичих над нея. Чувствах се безпомощен и сам, вътрешно сломен. Толкова се старах и накрая се провалих.

Смазан сведох глава. Може би… може би тя беше излъгала за слабостта си. Тогава щеше да е добре, нали? Докоснах лицето ѝ и го обърнах. Половината беше изгоряло, но ако наклонях главата ѝ на една страна, можех да не обръщам внимание на изгорялата част. Другата беше едва опърлена. Само малко пепел на бузата. Красива, сякаш просто спи.

По лицето ми се стичаха сълзи. Взех ръката ѝ и прошепнах:

— Не. Веднъж вече гледах как умираш. Не вярвам, че пак се случи. Чуваш ли ме? Ти не си мъртва. Или… ще се върнеш. Това е то. Записваш ли като миналия път? Защото, ако записваш, искам да знаеш. Вярвам в теб. Не мисля…

Млъкнах.

Ако се върнеше, това щеше да значи, че ме е излъгала за слабостта си. Отчаяно исках да е така, защото исках Меган да е жива. Но в същото време, какво значеше тази лъжа? Не бях питал, не бях искал, но тя ми я каза — значи беше нещо свято.