Брандън Сандърсън - Зарево

— Там ли си? Дейвид, отговори, моля те!

— Тук съм, Мизи — тихо казах аз.

— Слава Богу — напрегнато отвърна тя. — Дейвид, ти беше прав . Разрушение не е тук!

— Сигурна ли си? — попитах аз и надникнах през прозореца.

— Да! Сложили са някакъв бял манекен с прожектор отдолу, затова свети като Разрушение. После са напълнили покрива с още мощни прожектори; така изглежда, че той още е там, а всъщност го няма.

— Ето защо тя искаше да държи всички на разстояние — заключих аз. Искри. Разрушение беше някъде в града и планираше да го унищожи.

— Почти стигнах при Проф — продължих аз. — Регалия не спира да ми пречи. Виж дали можеш да угасиш онези светлини. Така Възмездителите ще бъдат предупредени, ако аз не успея.

— Дообре. Това не ми харесва, Дейвид. — Мизи звучеше уплашено.

— Хубаво. Значи не си луда. Виж какво можеш да свършиш. Аз ще направя последен опит да се добера до Проф.

— Разбрано.

Прибрах радиото, после погледнах един от светещите плодове наблизо.

— Отново благодаря за помощта — казах аз. — Ако и в бъдеще ти се намира нещо такова, което да хвърлиш на пътя ми, няма да откажа.

Плодът мигна.

Кимнах мрачно, поех дълбоко дъх и скочих през прозореца.

Вече бях на две улици оттам, когато Регалия ме намери. Появи се върху водата до мен и се издигна. Очите ѝ блестяха, а ръцете ѝ бяха прострени настрани, все едно крепеше небето. Около нея се надигаха вълни като ръбчета на корона, изплуваща от водата.

Този път Регалия не се главоболи да разговаря. Под мен изригнаха струи вода. Първата ме шибна отстрани и проряза дрехите и кожата ми. Останах без дъх от болка, после почнах да маневрирам и да подскачам с помощта на ръчния двигател. Свърнах настрани, когато Регалия нагъна водата и вълната се издигна на пет метра. Подгони ме зад ъгъла, ала се разби в стената на сграда. Аз кацнах на покрива и хукнах през него. Минах край палатките и викащите хора и долових някаква особена миризма във въздуха. Дим?

Скочих от покрива и в същия миг някакво петно се стрелна край мен. С вик свих струите си и паднах точно под петното, което се хвърли към мен и остави диря от неоново червено.

Петното мина право над главата ми и кацна на отсрещната сграда. Там спря. Оказа се, че това е Нютън с катана в ръка. Тя измъкна и пистолет и се обърна към мен.

Искри! Трябваше да я очаквам. Спуснах се надолу, светкавично минах край етажите на сградата и ударих водата, тъкмо когато горе се разнесе пукането на пистолета.

Водата беше леден шок. Струите ме бяха хвърлили с лицето напред под повърхността. Да се хвърля във водата беше инстинктивното ми решение за избягване на стрелбата. Свърши работа — не бях застрелян. Но така се озовах в хватката на Регалия.

Водата около мен почна да се свива и да се сгъстява като сироп. Извъртях се, насочих крака надолу и пуснах спирила с пълна мощност.

Все едно водата се беше превърнала в катран. Всяко малко движение беше по-трудно от предишното. Когато издишвах, ставаха мехури, замръзнали като Джел-О . Усещах как спирилът на гърба ми се тресе жестоко. Обгради ме чернота.

Вече не се боях от нея. Гледал я бях в очите. Дробовете ми се напрегнаха, но сподавих паниката. Излязох на повърхността. Щом освободих ръцете си, спирилът ме изхвърли във въздуха с победоносна струя. Но водните пипала ме чакаха. Насочих поточния лъч право към тях.

Машината ми засмука пипалата като всяка друга вода, изстреля ги през струите и ме освободи в миг. Излетях във въздуха, замаян от липсата на кислород. Стигнах до един покрив и спрях струите. Търкулнах се през покрива, останал без дъх.

Добре , рекох си. Никакво гмуркане под водата повече, щом Регалия е наблизо.

Едва бях си поел дъх, когато водните пипала се покатериха на покрива като пръстите на огромен звяр. Нютън кацна до мен във вид на петно. От косите ѝ оставаше цветна следа. Докато мигна, тя се озова до мен. Можах само да задействам спирила и да насоча струята към едно от пипалата на Регалия.

Мощната струя внезапно ме изхвърли през покрива, далеч от Нютън. Едва успя. А по-лошото беше, че се задейства само една от струите от краката. Не знаех дали е заради затъването долу, заради пипалата, които ме бяха грабнали след това, или заради тежкото кацане. Но машината си беше капризна и беше подбрала точно този момент да прави номера.

Нютън мина край мен и мечът ѝ удари точно където бях лежал, хвърляйки искри. Тя стигна до края на покрива. Съседната сграда се издигаше близо, без разстояние между двете. Там Нютън спря.