Брандън Сандърсън - Зарево

Сърцето ми биеше все по-ускорено. Върнах се в коридора. Зад мен огря светлината от плодовете, които бяха разлюлени от водните пипала. По коридора затанцуваха сенки. Дискотека на прокълнатите.

Опрях гръб в стената и осъзнах, че съм хванат в капан. Погледнах плода до мен.

Струваше си да опиташ.

— Мога да се възползвам от малко помощ, Зора — отговорих аз. Я чакай. Да не би да се молех? Не беше същото, нали така?

Нищо не последва.

— Хмм. Между другото, това не е сън. Помощ. Моля те.

Светлините угаснаха.

В един миг плодовете просто спряха да светят. Сепнах се и сърцето ми заблъска. Без плодовете вътре беше тъмно като в кутия черна боя, боядисана в черно и отвън. Ала въпреки тъмнината чувах как пипалата си пробиват път и приближават.

Като че ли най-доброто, което Зората можеше да направи за мен, беше да угаси светлините. Отчаяно опипвах коридора в последен луд опит за бягство към свободата.

Водните пипала нападнаха. Точно мястото, където бях стоял преди малко. Не ги виждах, но усещах как минават край мен и се събират на онова място. Забързано се отдалечих. Слушах как водата се разбива в стената. Гърбом опрях едно пипало — грамадна, подобна на ръка струя, студена на пипане. Случайно пъхнах ръка вътре и кожата ми прогизна.

Уплашено дръпнах ръката си и отстъпих, натъквайки се на друго пипало. Не спираха да се движат, но и не ме нападаха. Не ме смазваха в тъмнината.

Тя… не може да чувствас тях , осъзнах аз. Те не предават осезанието! Значи, ако не вижда, Регалия не може да ги направлява.

Невярващо ръгнах друго пипало, после го пляснах. Може и да не беше най-умната ми постъпка, но не предизвика реакция. Пипалата продължаваха да се гърчат безцелно.

Заотстъпвах, за да се отдалеча възможно най-много от тях. Не беше лесно, понеже все се спъвах в дърветата. Но…

Светлина?

Горе светеше самотен плод. Тръгнах нататък. Плодът висеше пред стълбище, а подът там беше сух. Нямаше вода, през която Регалия да надзърне.

— Благодаря — продумах аз и пристъпих напред. Под крака ми нещо изхрущя. Бисквитка с късметче. Грабнах я и я отворих. Тя ще разруши града , пишеше вътре. Не ти остава много време. Спри я!

— Опитвам се — измърморих аз, проврях се между лианите, за да стъпя на стълбището, и тръгнах нагоре. Плодовете осветяваха пътя ми и угасваха, щом минех.

На следващия етаж всички плодове светеха, но нямаше водни пипала, които да ме преследват. Регалия не знаеше къде съм отишъл. Отлично. Прокраднах се в друг офис. Този етаж беше в някакъв смисъл култивиран — с пътечки и подрязани дървета, които оформяха градина. Изумителна гледка след джунглата на другите етажи.

Поех по една от пътечките и се замислих за хората, които бяха решили да завземат този етаж и да го превърнат в своя градина, заровена насред сградата. Толкова бях запленен от този образ, че за малко да пропусна премигващия плод. Той висеше точно пред мен и пулсираше с мека светлина.

Предупреждение? Предпазливо продължих напред, после чух стъпки.

Дъхът ми секна и аз свърнах в листака край пътечката. Плодовете до мен угаснаха и стана по-тъмно. След секунди Нютън мина по пътечката точно под плода, който премигваше преди малко. Беше извадила катаната си и я беше сложила на рамо. Носеше чаша вода.

Чаша вода?

— Това е за отклоняване на вниманието — говореше Нютън. — Не е важно.

— Ще правиш каквото ти е наредено — чу се гласът на Регалия откъм чашата. — Чух го да се движи долу, но после стана тихо. Крие се в тъмнината и се надява да си идем.

— Трябва да стигна навреме за сражението с другите — запротестира Нютън. — Убиецът на Стоманеното сърце е ненужен. Ако аз не се хвана в техния капан, как тогава ти ще…

— Очевидно си права — прекъсна я Регалия. Нютън се закова на място. — Ти си отлична помощница. Толкова си умна. И… Проклятие. Трябва да се разправя с Джонатан. Намери ми онзи плъх.

Нютън изруга под нос и продължи нататък. Аз потреперих и зачаках да чуя затварянето на вратата към стълбището. После се върнах на пътечката.

Бях разтревожил Регалия достатъчно, та да изтегли Нютън от другия си план и да я прати да ме търси. Това ми се стори много добър знак. Значи, тя вярваше, че е изключително важно да ми попречи да предупредя Проф.

Значи трябваше да се измъкна и да се добера до него. За беда, излезех ли от тази сграда, щях веднага да се озова в мерника. Трябваше да се измъкна, избягвайки я като преди. Отидох до един прозорец и се приготвих да скоча, но усетих, че джобът ми бръмчи. Порових вътре, извадих торбичката и взех радиото.