Брандън Сандърсън - Зарево

— Прекрасно. Може би така хората ще ме подценяват.

— Проф е Епичен, нали? — тихо попита Мизи.

Аз я погледнах, кимнах и пъхнах ръце в ръкавиците.

— Кога разбра?

— Не съм сигурна. Стори ми се разумно, нали разбираш. Поведението на всички вас в негово присъствие, тайните, нежеланието на Тиа да обясни как сте спасили онези хора в горящата сграда. Май трябваше по-рано да събера две и две.

— Ти си по-умна от мен. Наложи се Проф да пусне силово поле пред лицето ми, за да осъзная какъв е той всъщност.

— Значи не става дума за отмъщение и премахване на Епични. Дори не за наказване на престъпници — рече изнурено Мизи. — Това е борба за власт. За територия.

— Не — твърдо отвърнах аз. — Целта е Проф да стане човекът, който знам, че може да е… Епичния, който знам, че може да е.

— Не разбирам. Защо той вече не е такъв?

— Защото — отговорих аз, докато затягах втората ръкавица, — понякога трябва да помагаме на героите да се появят.

— Дообре.

— Ето — казах аз и ѝ дадох едно от крадените уоки-токита. — Можем да поддържаме връзка.

Тя сви рамене и взе радиостанцията. Измъкна найлонова торбичка от джоба си и я пъхна вътре.

— Ако падне във водата — обясни тя и разклати торбичката.

— Добра идея — съгласих се аз и също взех торбичка.

Мизи се поколеба малко, после ми даде пистолета си. Тъмно беше, но ми се стори, че се изчервява.

— Ето. Понеже аз явно не съм подходяща за боравене с оръжие.

— Благодаря. Патрони?

Мизи имаше само един резервен пълнител. Е, по-добре от нищо. Пъхнах пълнителя в джоба си, а пистолета — в колана.

— Добре — казах. — Да тръгваме.

Изскочих от стълбището. Спирилът жужеше на гърба ми. От сцената, на която се натъкнах, ми призля. Оказа се, че хората на Нютън са намерили недоволните, които бяха хвърляли плодовете — от колчетата на палатката близо до мястото, където излязох, висяха два трупа. В устата на всеки беше затъкнато парче светещ плод. Мъждукащ сок се стичаше по лицата и капеше от брадичките им.

Като претичах край тях, аз им отдадох чест. Постъпиха глупаво, но отвръщаха на ударите. Бяха по-добри от повечето хора в този град. Тичах, а търговците вдигаха погледи от сергиите, където прибираха стоките си. Някакви хора коленичеха и се молеха на Зората. Поканиха ме да се присъединя към тях. Подминах всички, отидох право до ръба на покрива и скочих. След миг се изстрелях във въздуха с помощта на водните струи.

Приведох се напред и спирилът ме понесе по улицата, а сградите от двете ми страни се размиха. Трябваше да свия струите до четвърт от мощността им, за да мина под един мост, но после изскочих от другата му страна и се усмихнах, зърнал погледите на десетина хлапаци, които се бяха наредили на моста и ме сочеха с пръст.

Радиото на ръката ми изпука.

— Работи ли тая джаджа? — попита Мизи.

— Да.

Никакъв отговор.

Добре де. Глупаво радио. Целенасочено натиснах бутона за предаване.

— Работи, Мизи — повторих аз, като доближих уоки-токито до устните си.

— Страхотно. — Гласът ѝ пращеше от статичното електричество. Искри! Това радио беше само стъпка по-добро от двете тенекии с конец между тях.

— Може невинаги да ти отговарям — казах ѝ аз. — За да завивам със спирила, ми трябват и двете ръце.

— Само внимавай да не намокриш радиото много — каза Мизи. — Водата не понася на старата техника.

— Разбрано. Ще се отнасям с него като с гневен гигантски дракон-човекоядец.

— И… какво общо има това?

— Е, ти би ли хвърляла вода върху гневен гигантски дракон-човекоядец? — Покрай мен се носеха облени в неонова светлина сгради. С тази скорост щях да стигна при Проф за минути.

— Тук няма и следа от другите или от подводницата, Дейвид — каза Мизи. Трябваше да държа радиото точно до ухото си, за да чувам през вятъра. — Трябваше да пратят някого да ме провери, когато спрях да се обаждам. Нещо трябва да им е попречило.

— Продължавай към Разрушение — отговорих аз. — Нямаме време за губене. Кажи ми какво прави той.

— Разбрано.

Трябваше само да…

До мен си издигна струя вода и се превърна в Регалия. Носеше се във въздуха със същата скорост като мен, а с океанската повърхност я свързваше тънка ивица вода.

— Ти обърка плановете ми — отбеляза Регалия. — Не одобрявам хора, които ми объркват плановете. Злочестие не отговаря на въпроса ми защо ти не получи силите на Епичен.

Продължих да се нося. Може би тя щеше да продължи с приказките и да ми даде възможност да се доближа до Проф.