Брандън Сандърсън - Зарево

— Стават неспокойни. — Това беше гласът на Нютън. — За да се подчинява, населението трябва да се сплашва. Не биваше Регалия да ме спира.

— Ба — възрази първият глас. — Да не мислиш, че ти щеше да се справиш по-добре, Нютън? Точно за две седмици щеше да изгубиш контрол над града.

При тази забележка се замислих, ала едва тогава осъзнах, че гласовете се засилват. Стъписан от собствената си глупост, тръгнах към стълбището надолу. Мизи ме стисна за рамото и навря пистолета в тялото ми по-здраво. В светлината от качулката ѝ видях устните ѝ, които изрекоха:

— Не мърдай!

Посочих навън и прошепнах:

— Ще влязат тук!

Мизи се поколеба и аз рискувах да се измъкна от хватката ѝ, после забързах надолу по стъпалата възможно най-тихо. Тя ме последва неохотно. Идването на Нютън не беше съвпадение; тя търсеше тъкмо тази сграда.

И наистина, чух как вратата над нас се отваря. Опитах да се движа възможно най-тихо надолу по стълбището, но скоро се озовах пред стена от растения. Искри! Нямаше как да мина. Стълбището беше напълно обрасло. Обърнах се и опрях гръб в растенията. Сърцето ми щеше да се пръсне. Мизи, все още със светещата дреха, застана до мен.

— Скрих се — отекна тихо гласът на Нютън отгоре. — Да, съвсем сигурна съм, че ме следят. Искаш ли да продължа?

Мълчание.

— Да, добре — рече Нютън. — Тогава какво да правя?

Пак мълчание. Нютън разговаряше с Регалия и искаше да се скрие някъде, докато го прави, за да може онези, които я следят, да не подслушват или да разчетат думите по устните ѝ. Умно в общия случай, само дето беше избрала място, където имаше двама Възмездители.

Добре де, един Възмездител и половина.

— Да, предполагам — каза Нютън.

Тишина.

— Добре. Обаче не ми е приятно да служа за стръв. Помни това.

Счупената врата горе се отвори, люшна се и се затвори. Нютън си беше тръгнала.

— Какво ѝ каза? — попита Мизи, отдръпна се от мен и пак насочи оръжието, без да сваля торбата от рамо. — Знае ли, че я следим? Колко си предал?

— Нищо и всичко — въздъхнах аз и се отпуснах да седна, опрял гръб в обраслата стена. Напрегнатият момент беше отминал и осъзнах точно колко ме боли от това, че Мизи ме подмяташе насам-натам. Бях започнал да приемам за даденост, че от такива неща няма да боли, защото отдавна не бях изпитвал болки. Силовото поле на Проф си вършеше работата добре.

— Какво искаш да кажеш? — настоя Мизи.

— Регалия вече знаеше за нашите планове. Тя се появи пред мен в базата.

— Какво? — Мизи изглеждаше отвратена. — Ти си пуснал вода в базата?

— Да, обаче това не е важната част. Тя се появи там. Мизи, предполагаше се, че базата е извън нейния обсег. Регалия ни разиграваше през цялото време, а нашият план е сериозно застрашен.

Лицето на Мизи, осветявано единствено от дрехата ѝ, се сгърчи от тревога. Тя прехапа устни, но когато помръднах, Мизи опъна ръката с пистолета и хватката ѝ не отслабна. Беше млада и неопитна, обаче не беше некомпетентна. Болките в рамото и окото ми го доказваха.

— Трябва да се свържа с останалите — каза тя.

— Затова и дойдох при теб.

— Ти опря нож в гърба ми!

— Исках да ти обясня, преди да доведеш Възмездителите при мен. Виж, мисля, че Регалия планира да убие Проф. Подвеждала ни е през цялото време, залагала е капан за него. Знае, че само той може да сложи край на господството ѝ, затова иска да го премахне.

Мизи потръпна.

— Ти работиш за нея.

— Регалия?

— Не. Зарево.

О.

— Да, така е — тихо отговорих аз.

— Признаваш?

Кимнах.

— Тя уби Сам!

— Гледах записа. Сам извади оръжие срещу нея, Мизи, а тя е опитен стрелец. Той опита да я застреля, затова тя стреля първа.

— Та тя е зла, Дейвид — умоляващо рече Мизи и пристъпи напред.

— Меган спаси живота ми. Когато Разрушение опита да ме убие. Така се измъкнах от него. През това време ти беше заета с друго.

— Проф каза, че тя те разиграва — възрази Мизи. — Каза, че си компрометиран от своята… привързаност към нея. — Мизи ме гледаше така, сякаш се молеше това да не е истина. — Дори и Проф да греши, Дейвид, тя е Епична . А нашата работа е да убиваме Епичните.

Седях в тъмното стълбище, окото ми смъдеше — още виждах с него, за щастие, обаче си болеше. Мизи добре ме беше наредила. Седях и се чудех, припомнях си. Мислех за себе си като момче — как изучавах всеки Епичен. Как мразех всички тях. Как кроях планове за убийството на Стоманеното сърце.

Знаех какво изпитва Мизи. Навремето бях същият. Лудост беше, но ми се струваше, че вече не съм същият човек. Промяната беше започнала в деня, когато победих Стоманеното сърце. Отлетях в коптера с черепа му в ръце, бях смазан. Убиецът на баща ми беше мъртъв, но само с помощта на друг Епичен.