Брандън Сандърсън - Зарево

Искри! Толкова се бях съсредоточил да търся Вал, че не ми мина през ум, че най-сетне може да са разрешили на Мизи да е примамка.

Отвън се чу вик. Явно бандитите на Нютън бяха намерили един от недоволните.

Мизи нервно пристъпваше от крак на крак; не ѝ се щеше да остави Нютън да ѝ се измъкне. И обратно, аз бях намерил моята мишена и щях да съм съвършено доволен, ако Нютън иде да тормози някой друг.

Мизи ми трябваше сама, само за няколко минути, за да ѝ обясня. Как да го направя, без тя веднага да се обади на Проф и останалите? Не се и съмнявах, че Вал ще стреля по мен без да пита — вече го беше сторила — а Проф щеше да се нареди на опашка след нея, ако силите му наистина почваха да му влияят. Мизи обаче… Можеше и да успея да убедя Мизи.

Първо трябваше да измъкна слушалката от ухото ѝ. Почнах да се провирам през палатката, следвайки движенията на хората, когато някой отпред надзърна навън да види какво става. Успях да се наместя точно зад Мизи.

После с разтуптяно сърце извадих ножа — оставих го в канията, понеже не исках да я наранявам — и го притиснах в гърба ѝ. В същия момент запуших устата ѝ с ръка.

— Не мърдай — прошепнах аз.

Тя се скова. Пресегнах се под качулката ѝ, хванах слушалката, почнах да я бърникам и я изключих.

Отлично. Оставаше ми само…

Мизи се извъртя, улови ръката ми и не знам какво стана после. Изведнъж излетях от задната страна на палатката, а светът около мен се завъртя. Паднах на покрива върху рамото си. Ножът се изплъзна от ръката ми.

След секунда Мизи се озова върху мен и замахна да ме удари. Светещата зелена качулка обграждаше лицето ѝ. Видя ме и зяпна.

— О! — Мизи ме потупа по рамото. — Дейвид! Добре ли си?

— Аз…

— Чакай! — възкликна тя и затули устата си с длан. — Мразя те!

Пак замахна с юмрук и ме удари право в корема. А какъв удар имаше само. Изръмжах, сгърчих се — главно от болка — и я отблъснах. Успях някак да стана и посегнах за ножа, но Мизи ме хвана под мишница и…

Е, пак всичко се преобърна, аз внезапно се озовах по гръб и съвсем останах без дъх. Не се предполагаше да стане така. Бях много по-едър от нея. Не трябваше ли аз да победя в борбата? Вярно, нямах много опит в ръкопашния бой, а тя имаше… хмм, повече от „не много“.

В бъркотията Мизи беше оставила торбата си и сега бъркаше под дрехата за оръжие. Лошо. Успях отново да се изправя, като дишах със свистене, и скочих към нея. Можеше и да успее да ме налага още, обаче докато правеше това, нямаше да стреля по мен. На теория.

Но Мизи измъкна изпод дрехата си не пистолет, а мобилен. Почти толкова лошо — щеше да се обади на отряда. Блъснах се в нея и това я разсея. Мобилният отскочи нанякъде, а Мизи почна да се бори в хватката ми, измъкна ръката си и бръкна с палец в дясното ми око.

Извиках, метнах се назад и запримигвах от болка. Мизи се просна да вземе мобилния си. Затова го изритах.

Май прекалено силно. Той се плъзна от края на покрива. Мизи се хвърли нататък в напразен опит да го улови. Използвах момента да се огледам, като продължавах да държа едното си око затворено. Палатката, в която бяхме преди малко, се тресеше. Едно от колчетата беше паднало, когато Мизи ме изхвърли. Вдясно от нас една от приближените на Нютън минаваше по улиците между палатките — или търсеше нападателите, или просто пазеше периметъра. Свърнах настрани, пак придърпах качулката и опрях гръб в стената на някаква дървена барака.

Мизи, на ръба на покрива, ме изгледа гневно.

— Какво те прихваща? — просъска тя.

— Някой ми бръкна в окото — троснах се аз в отговор. — Това ме прихваща.

— Аз…

— Тихо! Една от гангстерките на Нютън идва насам.

Надникнах иззад ъгъла на бараката и тутакси се прибрах с ругатни. Вече и Нютън беше тук. Двете вървяха към нас.

Искри , рекох си аз, и затърсих укритие. Беше невъзможно да се скрием в сенките на тъпия град, защото нямаше сенки. Боядисаната земя под краката ми светеше с ярки лъскави цветове.

Вратата на една от бараките пред мен беше открехната. Хукнах натам. Мизи изруга и ме последва с торба през рамо. Вътре намерих стъпала. Това, което бях взел за барака, се оказа част от небостъргача. Много от сградите имаха малки постройки на покрива, където свършваше стълбището или пък имаше някакъв склад. Тук стълбите водеха към последния етаж. Смъкнах наметалото и го смотах, а Мизи се навря в помещението зад мен. Затвори вратата и опря пистолет в ребрата ми.

Страхотно.

— Не мисля, че има някаква връзка — говореше женски глас отвън. — Беше просто съвпадение.