Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Нека ти покажа нещо — каза той, — застани така.

Той хвана Теса за лакътя, завъртя я така, че да вижда какво има от другата страна на улицата, и посочи:

— Какво виждаш?

Тя погледна в указаната посока. Бяха близо до кръстовището на улица „Флийт“ и „Шенсъри Лейн“. Не виждаше нищо необичайно.

— Фасадата на някаква банка. Какво друго трябва да видя?

— Сега леко отклони вниманието си — каза той със същия мек глас, — погледни нещо друго, по същия начин, както би отклонила погледа си от котка, за да не я уплашиш. Погледни с крайчеца на окото си към банката. А сега я погледни директно и много бързо!

Теса изпълни указанията му и зяпна. Банката я нямаше, на нейно място имаше кръчма с дървена облицовка и прозорци с форма на ромб. Светлината, идваща от тях, имаше червеникав оттенък, а през отворената врата се процеждаше още червена светлина, отразяваща се в паважа. Зад прозорците се виждаха тъмни сенки — но не познатите силуети на мъже и жени, а фигури твърде високи и слаби, прекалено издължени или с повече крайници, отколкото е нормално за човек. Отвътре се чуваше смях, на фона на красива и омайна мелодия. Табела над вратата изобразяваше човек, протегнал ръка да ощипе по носа рогат демон. Под изображението имаше надпис: „Дяволската кръчма“.

Ето къде е бил Уил онази нощ. Теса погледна към Джем. Той гледаше към кръчмата, а ръката му бе отпусната върху нейната. Дишането му бе спокойно и тихо. Можеше да види как червената светлина от помещението се отразява върху сребърните му очи като светлината на залеза в морето.

— Това ли е любимото ти място? — попита тя.

Погледът му омекна, той погледна към нея и се разсмя.

— Бога ми, не — каза той. — Просто нещо, което исках да видиш.

В този момент от вратата на кръчмата излезе мъж с дълго черно палто и елегантна копринена шапка на главата. Той се обърна към улицата и в този момент Теса видя, че кожата му е мастиленосиня, а косата и брадата му са бели като лед. Той се отправи на изток към улица „Странд“, докато Теса го гледаше и се чудеше дали няма да привлече любопитни погледи. Той обаче остана незабелязан като призрак. Всъщност мунданите, които минаваха покрай „Дяволската кръчма“ едва забелязваха заведението, дори когато няколко кльощави фигури изскочиха и едва не събориха един уморен на вид човек, бутащ празна количка. Той се спря, огледа се за миг изненадан, след това сви рамене и продължи.

— Някога това бе съвсем обикновена кръчма — каза Джем, — но понеже започнаха да я посещават все повече и повече долноземци, нефилимите се притесниха да не би светът на мунданите да се смеси с този на сенките. Така блокираха достъпа на мунданите с малко магически прах, за да ги убедят, че кръчмата е съборена, и на нейно място има банка. Сега кръчмата се посещава почти само от долноземци. — Джем погледна към луната и се намръщи. — Става късно. Нека продължим.

След един последен поглед към „Дяволската кръчма“ Теса тръгна подир Джем, който продължи да говори все така непринудено, показвайки й интересни неща — църквата на тамплиерите, където сега се помещаваше съд, но някога рицарите бяха събирали доброволци за походите си към Светите земи.

— Рицарите бяха приятели на нефилимите. Мундани, но с познания за света на сенките. И разбира се — добави той, след като излязоха от мрежата улички и се покачиха на самия мост „Блекфрайърс“, — мнозина мислят, че Мълчаливите братя са първите Черни духовници, макар никой да не може да го докаже.

Поглеждайки от моста, Теса не можа да не се зачуди какво толкова харесва Джем в това място. Простираше се от единия бряг на Темза до другия, нисък гранитен мост с много арки, парапети, боядисани в тъмночервено и златно, и алена боя, която блестеше на лунна светлина. Щеше да бъде хубаво, ако не бе железопътният мост от източната му страна. Сега в сенките бе тих, но пак си оставаше грозна метална конструкция, протягаща се към отсрещния бряг.

— Знам какво си мислиш — каза Джем отново, точно както бе казал пред Института. — Железопътният мост е ужасно грозен. Но именно заради него хората рядко идват да се наслаждават на гледката. Харесвам самотата и гледката на притихналата под луната река.

Отидоха до средата на моста. Там Теса се наведе над гранитния парапет и погледна надолу. Темза бе черна на лунната светлина. Лондон се ширеше от двете й страни, а огромният купол на катедралата „Сейнт Пол“ се издигаше като бял дух. Всичко бе покрито с мека мъгла, която омекотяваше грубите черти на града.