Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— А нима вие имате? Който и да било от вас? Всичко за вас е на живот и смърт.

Теса вдиша дълбоко от мъгливия въздух. Усещаше се мирисът на метал, пепел, коне и речна вода.

— Понякога… имам чувството, че не издържам повече. Иска ми се никога да не бях научавала какво съм. Иска ми се Нат да си беше останал вкъщи и нищо от това да не се беше случвало.

— Понякога — каза Джем, — животът ни се променя така бързо, че промяната изпреварва разума и сърцето ни. И когато животът ни вече не е същият, но копнеем за отминалите времена, чувстваме най-силна болка. Но ти казвам от личен опит, че се свиква. Научаваш се да живееш живота си и не можеш да си спомниш, или дори представиш, какво е било преди.

— Казваш, че ще свикна с мисълта, че съм магьосница… или там каквото съм?

— Ти винаги си била каквото си. Не е ново ново. Просто трябва да свикнеш с мисълта за това.

Теса си пое дълбоко въздух и бавно издиша.

— Нямах предвид това, което казах вътре — каза тя. — Не мисля, че нефилимите са толкова ужасни.

— Знам. Иначе нямаше да си тук, а до брат си, бранейки го от нашите намерения.

— Уил не мислеше всичко това, което каза — рече Теса след миг, — не би наранил Нат.

Джем погледна през портите. Сивите му очи бяха замислени.

— Права си. Но съм изненадан, че го знаеш. Аз го знам. Но аз разполагах с години, за да разбера Уил. Да знам кога има предвид това, което казва и кога не.

— Никога ли не му се ядосваш?

Джем се засмя.

— Не бих казал. Понякога ми иде да го удуша.

— И как се удържаш?

— Отивам до любимото си място в Лондон — каза Джем, — стоя и гледам водата, и си мисля за това, какъв е животът, и как реката тече, без да я е грижа за нашите дребнави житейски вълнения.

Теса бе впечатлена.

— И това помага?

— Всъщност не, но след това ми хрумва, че ако много искам, мога да го убия, докато спи и ми става по-добре.

Теса се засмя.

— И къде е това? Твоето любимо място, имам предвид.

За миг Джем остана замислен. После стана на крака и й подаде свободната си ръка, докато с другата държеше бастуна.

— Хайде ела, ще ти го покажа.

— Далече ли е?

— Съвсем не. На половин час път пеш — той се усмихна.

Има прекрасна усмивка , помисли си Теса. При това заразителна. Тя не можа да се сдържи да не се усмихне в отговор. Имаше чувството, че го прави за пръв път от векове.

Теса се остави да я изправи на крака. Ръката на Джем бе силна и топла, и изненадващо успокоителна. Тя погледна към Института, поколеба се и го остави да я преведе през железните порти навън, към сенките на града.

Докато излизаше през железните порти на Института, Теса се почувства като Спящата красавица, освободила се от замъка, обрасъл в тръни. Институтът се намираше в центъра на площад, от който във всички посоки плъзваха улички, потъващи в тесни лабиринти между къщите. Поставил джентълменски ръка под лакътя й, Джем поведе Теса през тесен проход. Небето над тях бе с цвета на стомана. Земята все още бе влажна от падналия по-рано през деня дъжд, а стените на сградите, които сякаш ги притискаха от двете страни, бяха влажни и изцапани с черен прахоляк.

Докато вървяха, Джем приказваше, без да споменава нещо важно, просто бъбреше успокоително, разказваше й какво си е мислил за Лондон първият път, когато е дошъл в града, как всичко му се е виждало еднакво сиво — дори хората! Не бе вярвал, че на едно място може да вали толкова много и така непрестанно. Влагата се бе просмукала до костите му дотолкова, че бе сметнал, че ще плесеняса, като стъбло на дърво.

— Но накрая свикваш — каза той, след като излязоха от тесния проход на широката улица „Флийт“ — дори понякога да ти се струва, че си прогизнал като гъба.

Спомняйки си хаоса на улицата по-рано през деня, Теса се успокои, щом видя колко по-спокойно е вечер. Тълпите от народ ги нямаше, а вместо тях отделни фигури ходеха по паважа с приведени глави, скрити в сенките. Все още имаше карети и дори самотни ездачи по пътя, макар никой да не забелязваше Теса и Джем. Дали това не се дължеше на магическия прах, зачуди се Теса, но не попита. Беше й приятно да слуша как Джем приказва. Това бе най-старата част на града, каза й той, мястото, където Лондон се бе родил. Магазините по протежение на улицата бяха затворени, кепенците им спуснати, но рекламните табели ги пресрещаха отвсякъде — реклами за сапун, лосион за коса, парафинови лампи и обяви, които приканваха хората да посетят лекция, посветена на духовността. Докато вървяха, Теса забеляза части от куполите на Института между сградите и не можа да не се замисли дали някой друг може да ги види. Спомни си жената папагал със зелена кожа и пера. Нима Институтът наистина бе невидим? Любопитството я победи и тя попита Джем.