Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Добър вечер — каза Де Куинси. — Добре дошли, приятели. Тези от вас, които се присъединиха към нас… — и той се усмихна на Теса, която бе твърде изнервена, за да отвърне на погледа му, — са горди Синове и Дъщери на нощта. Ние не превиваме шия под хомота, наречен Закон. Ние не служим на нефилимите. Нито ще се откажем от древните си обичаи заради прищевките им.

Бе невъзможно да не се види какъв ефект има речта на Де Куинси върху Уил. Той бе изпънат като лък, ръцете му бяха стиснати в скута, а вените на врата му изпъкнаха.

— Сега си имаме затворник — продължи Де Куинси. — Неговото престъпление е, че е предал Децата на нощта. — Той огледа изпълнените с очакване вампири. — И какво е наказанието за измяна?

— Смърт! — извика жената, наричаща се Делила. Тя се бе изправила от стола си и ужасно нетърпение разкривяваше лицето й.

Другите вампири подеха вика й.

— Смърт! Смърт!

Още фигури излязоха от сенките в края на сцената. Двама мъже вампири влачеха съпротивляващ се човек. Черна качулка скриваше лицето му. Теса можеше да види, че е слаб и вероятно млад — и мръсен. Дрехите му бяха парцаливи, голите му крака оставяха кървави следи по дъските. Вампирите го довлякоха до стола и го стовариха върху него. Теса ахна съчувствено. Усети как Уил се напряга зад нея.

Мъжът продължи да се съпротивлява слабо, като насекомо, набучено на игла. Вампирите приковаха китките и глезените му към стола и след това отстъпиха назад. Де Куинси се ухили и издължените му зъби блеснаха като мраморни, докато наблюдаваше тълпата. Теса усещаше нетърпението на вампирите.

Гладът им.

Те вече не приличаха на публика от изискани хора, отишли на театър.

Бяха като лъвове, очакващи плячка, приведени напред в столовете си, с широко отворени очи, със зинали усти.

— Кога? — попита Теса нетърпеливо. — Кога можеш да призовеш Анклава?

Гласът на Уил бе дрезгав.

— Когато пролее кръвта му. Трябва да видим как го прави.

— Уил…

— Теса — прошепна той истинското й име и стисна ръката й, — мълчи!

Теса неохотно насочи вниманието си към сцената, където Де Куинси се приближаваше до окования затворник. Спря се до стола, протегна се и тънките му бели пръсти погалиха рамото на мъжа, леко, като докосване с перце. Мъжът се разтърси в конвулсии на ужас, когато ръката на вампира се плъзна от рамото към врата му. Де Куинси постави два пръста върху него, като доктор, проверяващ пулса.

На единия си пръст Де Куинси носеше сребърен пръстен. Теса видя, че от едната страна е заострен по начин, който го превръщаше в острие, когато Де Куинси свиеше юмрук. Среброто проблесна и затворникът изпищя, първият звук, който бе издал. Имаше нещо познато в него.

Тънка червена линия проблесна на шията му. Кръвта се стече към трахеята му. Затворникът започна да се гърчи, докато Де Куинси, чието лице се бе превърнало в ухилена маска на глада, докосна с два пръста червената течност. Той ги вдигна до устата си. Тълпата съскаше и стенеше, едва удържаща се на местата си.

Теса погледна към жената с бялата шапка. Устата й бе отворена, а по брадичката й се стичаше лига.

— Уил — прошепна Теса, — моля те.

Уил погледна през нея, към Магнус.

— Изведи я оттук.

Нещо в Теса се възпротиви на идеята просто да я отпратят.

— Не, Уил. Аз съм…

Гласът на Уил бе тих, но очите му блестяха.

— Вече обсъдихме това. Върви, иначе няма да извикам Анклава. Върви, или този човек ще умре.

— Хайде — Магнус постави ръка на рамото й, помагайки й да стане. С неохота тя позволи на магьосника да я изправи на крака и след това тръгна към вратата. Теса се огледа, за да види дали някой забелязва напускането й, но никой не гледаше към нея. Вниманието на всички бе приковано към Де Куинси и затворникът, а много вампири вече бяха на крака, съскайки нечовешки от глад.

Насред фучащата тълпа, Уил все още седеше на мястото си, привел се като гладно куче, чакащо да го пуснат от каишката. Лявата му ръка се спусна под палтото и се появи с нещо медно между пръстите.

Фосфорът.

Магнус отвори вратата.

— Бързо.

Теса се поколеба и погледна отново към сцената. Сега Де Куинси бе застанал зад затворника. Ухилената му паст бе окървавена. Той протегна ръка и хвана качулката на затворника.

Уил стана на крака с Фосфора в ръка. Магнус изруга и дръпна Теса за ръката. Тя почти се обърна да го последва, но сетне замръзна, когато Де Куинси махна черната качулка и разкри лицето на затворника.

То бе подуто и със синини от побой. Едното му око бе затворено. Русата му коса бе залепнала за черепа, пропита с кръв и пот. Но нищо от това нямаше значение. Теса можеше да го познае винаги, по всяко време, навсякъде. Сега разбра защо викът му й се бе сторил познат.