Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Аха — оживи се Уил, — и те го изядоха, малките кръвожадни гадинки. Оттогава нямам вяра на патиците.

— Прощавайте — обади се Теса, — но ако нямате намерение да ми помогнете, можете да си вървите. Не съм ви позволила да останете, за да слушам патешките ви истории.

— Твоето раздразнение никак не подхожда на една дама — каза Уил и се ухили иззад ябълката. — Може би природата на вампира взима връх?

Тонът му беше закачлив. Толкова е странен, помисли си Теса. Само преди няколко дни, когато бе станало дума за родителите му, й се бе озъбил. После, с пламнало от напрежение лице, я умоляваше да му помогне да скрие кървавата кашлица на Джем. А сега я дразнеше, сякаш бе малката сестра на негов приятел, сякаш я познаваше бегло и единственото, което изпитва към нея, е просто привързаност.

Теса прехапа устни — и сбърчи лице от неочакваната болка. Вампирските зъби на Камила, които сега бяха нейни, се контролираха от инстинкт, който не можеше да разбере. Издължаваха се без никакво предупреждение и тя разбираше за това, чак след като остра болка пронижеше нежната й долна устна. Усети вкуса на собствената си кръв, солена и топла. Притисна пръсти до устата си и когато отдръпна ръка, пръстите й бяха почервенели.

— Не се притеснявай — каза Уил, като остави ябълката си настрана и стана на крака, — ще зарасне много бързо.

Теса докосна кучешкия си зъб с език. Отново бе нормален. Зъб като зъб.

— Не мога да разбера защо се удължават така!

— От глад — обади се Джем, — за кръв ли си мислеше?

— Не!

— Да не си искала да ме изядеш? — Подразни я Уил.

— Не!

— Не те упреквам — обади се Джем, — той е много досаден.

Теса въздъхна.

— Камила е толкова сложна. Не мога да разбера нищо за нея, още по-малко мога да бъда нея.

Джем я погледна внимателно.

— Успя ли да докоснеш мислите й? По начина, по който докосваш мислите на тези, в които се превръщаш?

— Все още не. Опитвах, но единственото, което виждам, са отделни образи. Мислите й са много добре защитени.

— Ами дано преодолееш тази защита преди утрешния ден — каза Уил, — иначе шансовете ни за оцеляване са незавидни.

— Уил — скара му се Джем, — не говори така.

— Добре де — каза Уил, — няма да подценявам уменията си. Ако Теса оплеска всичко, съм сигурен, че ще успея да преборя вампирските орди и да спася нея и себе си.

Джем — както Теса започваше да забелязва, — по навик не му обърна внимание.

— Може би — предположи той — можеш да докосваш само мислите на мъртвите, Теса. Може би предметите, които Сестрите на мрака са ти давали, са на хора, които са убили.

— Не. Докоснах мислите на Джесамин, когато се превърнах в нея. За щастие, това не е така. Иначе талантът ми би бил меко казано злокобен.

Джем продължаваше да я гледа с умните си сребърни очи. Нещо в напрегнатия му поглед успя почти да я изнерви.

— Колко ярко виждаш мислите на мъртвите? Ако например, ти дам предмет, принадлежал на баща ми, ще можеш ли да ми кажеш какво е мислил, докато е умирал?

Сега бе ред на Уил да се стресне.

— Джеймс, не мисля, че… — започна той, но млъкна, когато вратата на библиотеката се отвори и Шарлот влезе в помещението. Не бе сама. С нея имаше дузина мъже, които Теса не бе виждала никога преди.

— Анклавът — прошепна Уил и махна на Джем и Теса да се скрият зад някой от високите поне три метра шкафове. От скривалището си видяха как стаята се пълни с ловци на сенки, повечето от които мъже. Ала Теса забеляза, че сред тях има и две жени.

Не можеше да не втренчи поглед в тях, спомняйки си думите на Уил за Бодицея, за това, че жените също могат да бъдат воини. Едната от жените, която сигурно бе висока поне метър и осемдесет, имаше снежнобяла коса, която бе увила като корона върху главата си. Изглеждаше около шейсетгодишна и имаше царствена осанка. Другата жена бе по-млада, с тъмни коси, котешки очи и тайнствено излъчване.

Групата на мъжете бе по-пъстра. Най-старият от тях бе висок, облечен изцяло в сиво. Косата и кожата му също бяха сиви, а чертите на лицето му — изсечени, с орлов нос и остра брадичка. Около кървясалите му очи имаше дълбоки бръчки, а бузите му бяха хлътнали.

Зад него стоеше най-младият от групата, момче, вероятно с година по-голямо от Джем и Уил. Той бе красив, макар и с остри, ъгловати черти, рошава кестенява коса и бдително изражение.

Джем нададе стон от изненада и неудоволствие.

— Гейбриъл Лайтууд — промърмори той на Уил, — какво търси тук? Мислех, че учи в Идрис.

Уил не помръдна. Той се взираше в момчето с кестенявата коса, повдигнал вежди, с тънка усмивка, играеща по устните му.