Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

Теса потръпна, но Камила вече си бе тръгнала. Движеше се така бързо, сякаш се бе изпарила. Намръщена, Теса се обърна към Шарлот:

— Какво мислиш, че имаше предвид, като каза, че няма да съжалявам?

Шарлот поклати глава.

— Не зная — въздъхна тя, — ще ми се да е искала да каже, че ще си сторила нещо добро и това ще е утеха, но това е Камила, така че…

— Всички вампири ли са такива? — попита Теса. — Студени?

— Ами повечето от тях са живели много дълго време — каза Шарлот дипломатично, — не виждат нещата като нас.

Теса постави пръсти върху болящите я слепоочия.

— Да, наистина — съгласи се тя.

От всички черти на вампирите, които смущаваха Уил — безшумното им придвижване, нечовешки ниския тембър на гласа им — най го притесняваше миризмата им. Или по-точно липсата й. Всички човешки същества миришеха на нещо — пот, сапун, парфюм, но вампирите не. Те бяха като восъчни кукли.

Пред него Джем държеше последната врата, която водеше от Храма към предверието на Института. Мястото бе изградено така, че вампирите и други подобни същества да могат да го използват, но Камила не можеше да влезе по-навътре в Института. Затова изпращането й бе повече знак на любезност, а и гарантираше, че няма да се натъкне на свята земя, което би било опасно за нея.

Камила мина покрай Джем, без да го поглежда, а Уил я последва, спирайки се само за да прошепне на Джем:

— Не мирише на нищо!

Джем изглеждаше шокиран.

— Подуши ли я?

Камила, която ги чакаше на следващата врата, се обърна към тях и се усмихна.

— Знаете ли, чувам всичко, което казвате — каза тя. — Вярно е, вампирите нямат миризма. Това ни прави добри хищници.

— Както и отличния слух — вметна Джем и остави вратата да се затвори зад тях. Стигнаха изхода. Камила постави ръка на дръжката на вратата, като че бързаше да си тръгне, ала изражението на лицето й бе спокойно, когато се обърна към двете момчета.

— Погледнете се само — черно и сребърно. Ти можеш да бъдеш вампир… — каза тя на Джем, — с вида си, с бледността си. А ти — обърна се към Уил, — едва ли Де Куинси и хората му ще се усъмнят, че си мой ратай.

Джем гледаше Камила с погледа, за който Уил смяташе, че може да натроши стъкло и каза:

— Защо правите всичко това, лейди Белкор? Този ваш план за Де Куинси… защо?

Камила се усмихна. Уил трябваше да признае, че е красива — но пък повечето вампири бяха такива. Тяхната красота винаги му бе изглеждала като тази на изсушените цветя — хубави, но мъртви.

— Това, което прави, тежи на съвестта ми.

Джем поклати глава.

— Не мисля. Може би сте от типа, които биха се пожертвали заради убежденията си, но нещо не ми се вярва. Повечето от нещата, които правим, са по лични причини. Любов, омраза…

— Или отмъщение — добави Уил. — Все пак от година знаете какви неща се случват там, а идвате при нас чак сега.

— Това е заради госпожица Грей.

— Но не само, нали? — рече Джем. — Теса е вашата възможност, но причината, мотивът, е друг. — Той наклони глава. — Защо мразите Де Куинси толкова много?

— Не смятам, че това е твоя работа, малък сребристи ловецо — каза Камила и оголи зъбите си, които блеснаха като мраморни върху червените й устни. Уил знаеше, че вампирите могат да показват зъбите си по своя воля, но бе изнервящо. — Какво значение имат мотивите ми?

Уил отговори вместо Джем, като предполагаше какво мисли той.

— Защото не можем да ви се доверим. Може би това е капан. Шарлот не би го повярвала, но това не го прави невъзможно.

— Да е капан? — подигра се Камила. — И да си навлека гнева на Клейва? Не мисля!

— Лейди Белкор — каза Джем, — каквото и да ви е обещала Шарлот, ако искате помощта ни, ще трябва да отговорите на въпроса.

— Добре — каза накрая тя, — виждам, че няма да се успокоите, докато не ви обясня. Ти — посочи тя Уил — си прав. Знаеш много за любовта и отмъщението за някой толкова млад. Ще ми е интересно някой ден да си побъбрим. — Тя отново се усмихна, ала усмивката не стигна очите й. — Обичах някого — каза тя. — Той бе ликантроп, човек, който се трансформира във вълк. На Децата на нощта е забранено да обичат Деца на луната. Бяхме внимателни, ала Де Куинси ни хвана. Той го уби, уби го по начина, по който ще убие някой нещастен мундан на следващата сбирка. — Очите й блеснаха като зелени лампи, когато ги погледна. — Аз обичах онзи човек, а Де Куинси ми го отне. Уби го, заедно с гнусните си копои, които му помагаха и ръкопляскаха. Няма да им простя това никога. Избийте ги всичките!