Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Невинността, имам предвид — добави тя.

— Задаваш много въпроси — отговори Уил, като зави рязко и започна да се изкачва по едно тясно стълбище. — Не мислиш ли?

— Мисля — съгласи се Теса, а токовете на ботушите й шумно затракаха по камъка, когато го последва нагоре по стълбите.

— Какво е парабатай? И какво имаше предвид, когато каза, че бащата на Гейбриъл е опетнил името на ловците на сенки?

— На гръцки парабатай означава „войник с колесничар“ — отвърна Джем, — но когато нефилим го каже, става дума за двама мъже ловци на сенки, заклели се да защитават другия. Да си пазят гърба.

— Мъже? — попита Теса. — Не може ли да са две жени или мъж и жена?

— Мисля, че ти самата каза, че на жените им липсва кръвожадност — каза Уил, без да се обръща. — Що се отнася до бащата на Гейбриъл, говори се, че той обича демони и долноземци повече, отколкото е редно. Не бих се изненадал, ако някои от нощните визити на стария Лайтууд в някои домове на Шедуъл, да са му донесли отвратителна демонска шарка.

— Демонска шарка? — Теса прозвуча едновременно любопитна и ужасена.

— Измисля си — бързо я успокои Джем. — Наистина, Уил. Колко пъти трябва да ти казвам, че не съществува такова нещо като демонска шарка?

Уил спря пред една тясна врата, където стълбището правеше завой.

— Мисля, че е това — каза той сам на себе си и завъртя дръжката на вратата. Когато нищо не се случи, той извади стилито си и начерта черен знак на вратата. Тя се отвори, като се вдигна облак прах.

— Тук трябва да се намира килера.

Джем го последва вътре, а след това и Теса. Озова се в малка стая, в която единствената светлина се процеждаше през малък кръгъл прозорец, намиращ се високо горе на стената. Проникващата през него бледа светлина разкриваше пространство, пълно с куфари и кутии. Можеше да мине за обикновен килер, ако не бяха купчините стари оръжия, събрани по ъглите — тежки, ръждясали широки остриета и вериги, свързани с покрити с шипове метални топки.

Уил хвана дръжката на един от куфарите и го избута настрани, за да освободи пространство на пода. Вдигна се още прах. Джем се закашля и го погледна укорително.

— Някой би си помислил, че си ни довел тук, за да ни убиеш — каза той. — Макар мотивите ти за това да са неясни.

— Не ми трябва да ви убивам — отговори Уил. — Почакай, трябва да преместя още един куфар.

Докато той буташе въпросния куфар до стената, Теса погледна към Джем.

— Какво имаше предвид Гейбриъл, когато каза за твоя проблем? — попита тя, снижавайки гласа си така, че Уил да не може да я чуе.

Сребърните очи на Джем леко се разшириха, преди да отвърне:

— Здравето ми. Това е всичко.

Лъже , помисли Теса. Гледаше също като Нат, когато я лъжеше — с прекалено открит поглед, за да казва истината. Но преди да може да каже нещо, Уил се изправи и рече:

— Готово. Елате тук и седнете.

След това той седна на прашния, мръсен под. Джем се разположи до него, но Теса се поколеба. Уил, който бе извадил стилито си, я погледна с крива усмивка.

— Няма ли да се присъединиш към нас, Теса? Или се опасяваш, че ще изцапаш хубавата дрешка, която Джесамин ти е дала?

Всъщност точно така си беше. Теса нямаше намерение да развали най-хубавата рокля, която притежаваше. Но подигравателният тон на Уил бе по-лош и от мисълта да я скъса. Тя стисна зъби и седна до момчетата така, че между нея и тях се образува триъгълник.

Уил постави върха на стилито върху мръсния под и започна да го движи. Под него се образуваха широки тъмни линии. Теса гледаше запленена. Имаше нещо особено красиво в начина, по който стилито чертаеше. Не приличаше на писането с химикалка. Сякаш линиите винаги са били там, а Уил просто ги правеше видими.

Бе изрисувал половината, когато Джем издаде звук, който подсказваше, че е разбрал какъв символ рисува приятелят му.

— Какво си… — започна той, но Уил вдигна ръката, с която не рисуваше и поклати глава.

— Мълчи! Ако объркам това, ще пропаднем през пода.

Джем завъртя очи, но това нямаше значение — Уил вече бе готов и отдръпна стилито от руната, която бе изрисувал. Теса тихо извика, когато дъските на пода под тях започнаха да се замъгляват и след това станаха прозрачни като стъкло. Забравила за роклята си, тя се наведе напред, гледайки надолу като през прозорец.

Разбра, че това, което вижда, е библиотеката. Можеше да различи голямата кръгла маса, около която бе седнал Анклавът. Забеляза Шарлот, седнала между Бенедикт Лайтууд и елегантната белокоса дама. Дори отвисоко, Шарлот се познаваше лесно по сплетената й на елегантна плитка кафява коса и енергичните жестове, които правеше с малките си ръце, докато говореше.