Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

Оцъклените й очи се взираха в нищото.

— Ъх — каза Уил, твърде изненадан, за да измисли нещо друго, — тя…

— … е мъртва — довърши Джем.

— Сигурен ли си? — Уил не можеше да откъсне очи от лицето на жената. Тя бе бледа, ала не като мъртвец. Ръцете й бяха отпуснати в скута, пръстите леко извити, а не сковани от смъртта. Той я приближи и постави ръка върху нейната. Плътта под пръстите му бе студена и скована.

— Е, не реагира на допира ми — каза той по-весело, отколкото се чувстваше, — би следвало да е мъртва.

— Освен ако не е разумна жена с добър вкус — Джем коленичи и погледна към лицето на жената. Очите й бяха бледосини и изпъкнали. Бяха се вторачили отвъд него и изглеждаха като нарисувани. — Госпожо — каза той и посегна към китката й, за да види дали има пулс.

Тя внезапно потръпна от допира на ръката му и нададе нисък, нечовешки звук.

Джем се изправи на крака.

— Какво по…

Жената надигна глава. Очите й бяха все така мъртви и нефокусирани, ала устните й се помръднаха и от тях излезе звук.

— Пазете се — извика тя. Гласът й отекна в стаята и Уил отскочи назад с вик.

Гласът на жената звучеше като зъбни колела, тракащи едно в друго.

— Пазете се, нефилими. Тъй както убивате и вие ще бъдете убити. Вашият ангел не ще ви опази срещу онова, което не е създадено ни от Бога, ни от Дявола, от армията, пръкнала се ни в Рая, ни в Ада. Пазете се от човешката ръка. Пазете се от ангела с часовников механизъм. Пазете се.

Гласът й се извиси до кресчендо и тя започна да се гърчи на стола напред-назад, като марионетка, чиито конци биват изтръгвани.

— ПАЗЕТЕ СЕ, ПАЗЕТЕ СЕ, ПАЗЕТЕ СЕ…

— Господи — прошепна Джем.

— ПАЗЕТЕ СЕЕЕЕЕ — изкрещя жената за последно и се просна по очи на земята.

Уил я гледаше, зяпнал.

— Тя…

— Да — каза Джем, — този път мисля, че вече наистина е мъртва.

Но Уил поклати глава.

— Мъртва? Не мисля така.

— А какво мислиш?

Вместо да отговори, Уил приближи тялото и се наведе до него. Той постави два пръста върху бузата на жената и внимателно обърна главата й така, че тя да ги погледне. Устата й бе широко отворена, а дясното око се взираше в тавана.

Лявото висеше върху бузата, придържано към очната кухина от дълга медна жица.

— Тя не е жива, но не е и мъртва — каза Уил. — Тя е като… механичните джунджурии на Хенри. — Той докосна лицето й. — Кой би могъл да създаде такова нещо?

— Нямам представа — отвърна Джем, — но тя ни нарече нефилими. Знаеше кои сме.

— Или някой друг е знаел — каза Уил, — не мисля, че тя „знае“ каквото и да било. Тя е машина. Като часовник. И батерията й е свършила. — Той се изправи. — Въпреки това трябва да я отнесем в Института. Хенри ще иска да я изследва.

Джем не отвърна, той гледаше към жената на пода. Краката под роклята й бяха боси и мръсни. Устата й бе широко отворена и той можеше да види метала, проблясващ в гърлото й. Окото й се люлееше зловещо от медната жица, докато някъде в далечината Биг Бен 26 26 Часовникова кула в Лондон и един от най-разпространените символи на града. — Бел.прев. отбеляза, че настъпва пладне.

Веднъж озовала се в парка, Теса установи, че започва да се отпуска. Не бе излизала сред зеленина, откакто бе пристигнала в Лондон, и почти пряко волята си се възхити от гледката на дръвчета и трева, макар паркът да не бе и наполовина толкова прекрасен, колкото Сентръл Парк в Ню Йорк. Въздухът тук не бе така мъглив като в останалата част на града и небето над нея бе почти синьо.

Томас чакаше в каретата, докато момичетата се разхождаха. Теса вървеше зад Джесамин, която не спираше да бъбри. Вървяха по широк път, който, съобщи й Джесамин, по необясними причини се наричаше Ротън Роу 27 27 Буквално „прогнила улица“. Широка алея в южната част на Хайд Парк. През XVIII век е била популярно място за събиране на известни лондончани. Днес е слабо използвана, освен за яздене на коне. — Бел.прев. . Въпреки неприветливото си име, това очевидно бе мястото, на което можеш да видиш всеки или самият ти да бъдеш видян. Ездачи в изтънчени облекла яздеха в центъра на алеята, като жените бяха с вдигнати воали и се смееха така, че гласовете им отекваха в летния въздух. По краищата на пътя вървяха пешеходци. Под дърветата имаше столове и пейки и жените седяха на тях, като въртяха цветни слънчобрани и се разхлаждаха с разредена мента. Зад тях, засукали мустаци, пушеха джентълмени, изпълвайки въздуха с миризмата на тютюн, която се смесваше с аромата на окосена трева и коне.