Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Не си безнадежден, Хенри — каза нежно Шарлот. Искаше да протегне ръка и да го помилва по лицето, да приглади косите му, да го успокои. Ала се сдържа. Знаеше — няколко пъти я бяха съветвали, — че не трябва да обгръща Хенри с привързаност, която той вероятно не желае.

След като оставиха каретата на кочияша на семейство Лайтууд, те се изкачиха по стълбите и позвъниха на вратата. Отвори лакей в тъмносиня униформа и кисело изражение на лицето.

— Добро утро — излая той грубо, — мога ли да попитам по каква работа звъните?

Шарлот погледна крадешком към Хенри, чийто замечтан поглед минаваше през лакея и потъваше в нищото. Един Господ знаеше какво занимава ума му — най-вероятно зъбчати колела, предавателни механизми и други джунджурии. Определено обаче не бе ситуацията, в която бяха попаднали.

— Аз съм госпожа Грей, а това е съпругът ми, господин Хенри Грей. Търсим един наш братовчед, младеж на име Натаниъл Грей. Не сме го чували от шест седмици. Той е бил, или още е, един от работниците на господин Мортмейн.

За момент — може би плод на въображението й — тя помисли, че е забелязала проблясък на неудобство в очите на лакея.

— Господин Мортмейн притежава твърде голяма компания. Не бихте могли да очаквате от него да знае къде се намира всеки един от работниците му. Това би било невъзможно. Може би е по-добре да се обърнете към полицията.

Шарлот присви очи. Преди да напусне Института, бе изрисувала ръцете си с руни за убеждаване. Бе рядко мундан да остане напълно незасегнат от влиянието им.

— Вече говорихме с тях, ала няма напредък. Толкова е ужасно, толкова се притесняваме за Нат. Знаете ли, ако можехме да поговорим с господин Мортмейн за малко…

Отпусна се, когато лакеят бавно кимна. Той изглеждаше почти изненадан от собственото си съгласие.

— Ще съобщя на господин Мортмейн за вашето посещение — каза той, — моля, изчакайте във вестибюла.

Той отвори широко вратата и Шарлот влезе, следвана от Хенри. Макар лакеят да пропусна да предложи на Шарлот да седне — нещо, което тя отдаде на объркването, причинено от руните — той взе палтото и шапката на Хенри, а също и шала на Шарлот, преди да ги остави да оглеждат с любопитство антрето.

Помещението бе с висок таван, но липсваха очакваните пасторални картини и семейни потрети. Вместо това от тавана висяха дълги копринени знамена, изрисувани с китайски йероглифи за щастие; в един ъгъл се виждаше индийска чиния от сребро, а по стените бяха нарисувани различни забележителности. Шарлот позна планината Килиманджаро, Египетските пирамиди, Тадж Махал и част от Великата китайска стена. Мортмейн очевидно бе човек, който бе пътувал много и се гордееше с това.

Шарлот се обърна към Хенри, за да види дали и той наблюдава това, което гледаше тя, но отнесеният му поглед отново се рееше безцелно към стълбите. Преди да успее да каже нещо, лакеят отново се появи, любезно усмихнат.

— Моля, елате с мен.

Хенри и Шарлот го последваха до края на коридора, където отвори полирана дъбова врата и ги покани да влязат.

Озоваха се в просторен кабинет с широки прозорци, гледащи към площада. Тъмнозелените завеси бяха дръпнати, за да пропускат светлината и през стъклата Шарлот можеше да види как взетата назаем от тях карета ги очаква на тротоара, като конят бе наврял муцуна в торбата пред носа си, а кочияшът четеше вестник на високата си седалка. От другия край на улицата покритите със зеленина клони на дърветата се помръдваха като зелен балдахин, но шум не се чуваше. Прозорците спираха всеки звук и в стаята не се чуваше нищо, освен слабото тиктакане на стенен часовник, върху който със златни букви бе изписано „Мортмейн и съдружие“.

Мебелите бяха тъмни, от лакирано в черно дърво, а стените бяха украсени с животински глави — на тигър, антилопа и леопард, а също и с чуждоземни пейзажи. В центъра на стаята имаше огромно махагоново бюро, върху което бяха струпани голямо количество документи, като отгоре им бе поставена медна тежест, която ги придържаше на място. Месингов глобус, върху който се четеше надписа „Глобусът на Уийлд, с най-новите открития!“ бе поставен в един от ъглите на бюрото. Земите под владение на Британската империя бяха очертани със светлочервен цвят. За Шарлот винаги бе странно да наблюдава глобусите на мунданите. Техният свят нямаше същата форма като този, който познаваше тя.

Зад бюрото седеше човек, който се изправи на крака, когато влязоха. Той бе нисичък, но енергичен на вид мъж на средна възраст, с посребряваща по слепоочията коса. Кожата му изглеждаше загрубяла от вятъра, сякаш често бе стоял навън при лошо време. Очите му бяха светлосиви, а изражението на лицето му бе дружелюбно. Въпреки елегантните си, скъпи дрехи, бе лесно човек да си го представи на палубата на кораб, втренчен в хоризонта.