Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

— Добър ден — поздрави той. — Уокър ми каза, че търсите господин Натаниъл Грей.

— Да — отговори Хенри, за изненада на Шарлот. Хенри рядко завързваше разговор с непознати, всъщност почти никога. Тя се зачуди дали това няма общо със странните сини чертежи върху бюрото. Хенри ги гледаше така, сякаш бяха вкуснотии. — Ние сме негови братовчеди.

— Благодарим ви, че отделяте от времето си, за да говорите с нас, господин Мортмейн — бързо добави Шарлот. — Знаем, че той бе само един от дузината ви работници…

— Стотиците ми работници — каза господин Мортмейн. Имаше приятен баритонов глас, който в момента звучеше развеселено. — Вярно е, че не мога да ги запомня всичките. Ала си спомням господин Грей. Макар че, държа да отбележа, той пропусна да ми спомене, че има братовчеди, които са ловци на сенки.

— Знаеш ли — каза Джем, — всичко това някак си не се вписва в представите ми за бордей.

Двете момчета стояха на входа на сградата на улица „Уайтчапъл“, която Теса бе нарекла Къщата на мрака. Изглеждаше по-мрачна и неприветлива, отколкото я помнеше Уил, сякаш някой я бе покрил с допълнителен слой прах.

— А ти какво точно си представяше, Джеймс? Леконравни девойки, които да ти махат от балкона? Голи статуи, декориращи входа?

— Представях си — каза меко Джем, — нещо не така безлично.

Уил си бе помислил същото, когато за пръв път бе дошъл на това място. Чувството, което изпитваше всеки, озовал се в Къщата на мрака, е, че това не е място, което някой би нарекъл дом. Прозорците изглеждаха мръсни, а спуснатите завеси — дрипави.

Уил запретна ръкави.

— Най-вероятно ще ни се наложи да избием вратата…

— А може би няма — каза Джем и завъртя дръжката.

Вратата се отвори и заприлича на правоъгълник от тъмнина.

— Мързелива работа — рече Уил. Той извади един кинжал от колана си и внимателно пристъпи навътре, следван от Джем, който стискаше своя бастун с нефритена дръжка. Обикновено двамата се редуваха кой да влезе пръв, макар самият Джем да предпочиташе да пази гърба на Уил, който винаги забравяше да поглежда назад.

Вратата се хлопна зад тях и ги остави в полуосветения коридор. Антрето изглеждаше същото, както и предишния път, когато Уил бе минал по него. Същите вити стълби, които водеха нагоре, мраморният под, все така напукан, но все още елегантен.

Същият прашен въздух.

Джем вдигна ръка и магическата светлина грейна, като изплаши няколко черни буболечки, които се разбягаха по пода, което от своя страна накара Уил да направи физиономия.

— Хубаво местенце, а? Да се надяваме да открием и нещо друго, освен мръсотията. Например полезни адреси, няколко отрязани крайника, проститутка или може би две…

— Аха. Ако сме късметлии, бихме могли да пипнем и сифилис.

— Или демонска шарка — жизнерадостно предложи Уил, докато пробваше ключалката на вратата под стълбите. Тя се отвори, точно както входната. — Няма нищо по-забавно от демонската шарка.

— Такова нещо не съществува — възрази Джем.

— Ах ти, невернико — скара му се на шега Уил и изчезна в тъмнината под стълбите.

Претърсиха щателно мазето и приземния етаж, но не откриха нищо, освен боклуци и прахоляк. Всичко бе иззето от къщата след битката на Теса и Уил със Сестрите на мрака. След дълго претърсване Уил намери петно на стената, което бе като от кръв, но нямаше източник и Джем учтиво, но твърдо му припомни, че може да става дума и за обикновена боя.

Двамата напуснаха мазето и се изкачиха нагоре, като се озоваха в дълъг коридор с врати, който се стори познат на Уил. Той бе бягал по него, с Теса зад гърба си. Вмъкна се в първата врата отдясно, стаята, в която я бе намерил. Нямаше и следа, която да подсказва, че тук е живяло момичето, ударило го с ваза. Стаята бе празна, а мебелите бяха иззети, за да се изследват в Града на тишината. Четири тъмни вдлъбнатини подсказваха къде бе стояло леглото.

Другите стаи изглеждаха почти по същия начин. Уил разглеждаше прозореца на една от тях, когато чу как Джем го вика от последната стая вляво. Уил хукна натам и го завари застанал в центъра на голяма квадратна стая. Магическата светлина блестеше в ръката му. Не беше сам. В стаята имаше оставена мебел — тапицирано кресло, — а в него седеше жена.

Тя бе млада — вероятно не по-голяма от Джесамин, — носеше евтина рокля, а сивата й коса бе прибрана на тила. Ръцете й бяха оголени и червени.