Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

Тя започна да се изправя, но вече бе късно. Резето, което държеше вратата затворена, се строши със звук като от изстрел и падна на земята на две половини. Софи погледна нагоре и отново изкрещя, но не остави Агата, когато вратата се отвори като прозорец към нощта навън.

Стълбите пред Института вече не бяха празни. Те гъмжаха от механични изчадия, които се изкачваха по тях с неестествени движения и безизразни, втренчени лица. Те не бяха като онези, които Теса бе виждала преди. Някои изглеждаха сглобени толкова набързо, че изобщо нямаха лица, само метални овали, покрити тук-там с човешка плът. Вместо ръце и крака, някои имаха части от машини, което бе още по-отвратително. Единият от автоматоните имаше коса там, където трябваше да е ръката му, а от ръкава на друг, като пародия на истинска ръка, се подаваше трион.

Теса се изправи и хукна към отворената врата, в отчаян опит да я затвори. Бе тежка и се движеше мъчително бавно. Зад нея Софи пищеше безпомощно, а Агата бе притихнала. С последен стон Теса затръшна вратата…

И отдръпна ръцете си, когато вратата бе изтръгната от пръстите й и изкъртена от рамката, като откъснат стрък трева. Тя отстъпи назад, когато автоматонът, сграбчил вратата, я захвърли настрани и пристъпи напред. Металните му крака кънтяха по каменния под, следван от още един като него, а после и още един.

Поне дузина от механичните създания тръгнаха към Теса, протегнали чудовищните си ръце…

Когато Уил и Джем пристигнаха в имението в Хайгейт, луната бе започнала да изгрява. Хайгейт бе построен в северната част на Лондон и предлагаше отлична гледка към града, блед на фона на лунната светлина, и обвит в мъгла и пушек от въглища, които висяха над него като сребърен облак. Град на мечтите, плуващ във въздуха, помисли си Уил. Той си спомни някакъв стих за ужасната красота на Лондон, но нервите му бяха опънати поради предстоящата битка и не можа да се сети за точните думи.

Къщата бе построена в грузински стил 36 36 Архитектурен стил, популярен във Великобритания между 1720 и 1840 г. — Бел.прев. насред огромен парк. Опасваше я висока тухлена стена, а полегатият й покрив се виждаше от улицата. Когато я приближиха, Уил усети да го побиват тръпки, но не бе изненадан от подобно нещо в Хайгейт. Намираха се близо до това, което лондончани наричаха Горите на Ямата. По време на Голямата чумна епидемия, тук бяха захвърляни много трупове. Без да са погребани както подобава, техните неспокойни духове обитаваха района дори и сега. Неведнъж Уил бе изпращан тук заради тях.

Черна метална порта трябваше да предпазва имението от натрапници, но отварящата руна на Джем се справи бързо с ключалката. След като оставиха каретата до портата, двамата ловци на сенки тръгнаха по виеща се пътека, която ги изведе до входа на къщата. Пътеката бе обрасла с бурени, а в градината се виждаха останки от малки стопански сгради и черните стволове на изсъхнали дървета.

Джем се обърна към Уил с трескав поглед:

— Да продължаваме ли?

Уил изтегли серафимската кама от колана си.

— Израфил — прошепна той. Оръжието блесна сякаш съдържаше кондензирана мълния. Серафимските ками горяха тъй ярко, че Уил винаги очакваше да излъчват и топлина, но остриетата им бяха студени като лед. Той си спомни как веднъж Теса му бе казала, че адът е студен. Трябваше да сдържи странния подтик да се усмихне. Тогава бягаха, за да оцелеят, и от нея се очакваше да е ужасена. Но вместо това му говореше за Дантевия Ад с характерния си американски акцент.

— Да — каза той на Джем, — време е.

Те се изкачиха по стъпалата до входа и провериха вратата. Уил очакваше да е заключено, но не бе така. Вратата се отвори със скърцане. И двамата с Джем влязоха в къщата. Светлината на серафимските ками освети вътрешността.

Озоваха се в огромно фоайе. Високите прозорци някога сигурно са изглеждали великолепно, но сега здрави се редуваха с потрошени. През подобните на паяжина пукнатини в стъклата се виждаше обраслият с бурени двор. Мраморният под бе напукан и натрошен, а по него се виждаха растения, израсли сякаш от самия камък. Пред Уил и Джем се извисяваше голямо вито стълбище, водещо към потъналия в сенки първи етаж.

— Нещо не е наред — прошепна Джем, — сякаш никой не е стъпвал тук от половин век.

Но преда да успее да довърши, в нощния въздух се чу шум. Косъмчетата на врата на Уил се изправиха, а руните по раменете му започнаха да пламтят. Някой пееше, ала звукът не бе приятен. Гласът стигаше тонове, които никое човешко гърло не можеше да възпроизведе. Над тях кристалните стъкълца на полилея зазвъняха като чаши вино при наздравица.