Касандра Клеър - Ангел с часовников механизъм

Мортмейн кимна.

— Разбира се — рече той и каза точния адрес, с улицата и номера.

Уил кимна.

— Добре. Със сигурност ще обмислим всичко това. Благодаря ви.

— Наистина — каза Джем, — лека вечер, господин Мортмейн.

— Но… — Мортмейн изглеждаше смаян. — Няма ли да направите нещо?

— Казах, че ще го обмислим — отговори Уил. — А вие, господин Мортмейн, приличате на човек, който има друга работа.

— Моля? — Мортмейн погледна към вечерното си облекло и се засмя. — Всъщност, да, предполагам, че сте прав. Но… нали разбирате, че ако Магистърът разбере какво съм ви казал, животът ми ще е в опасност.

— Тогава — предложи Джем, — може би е настъпило време да отидете някъде на екскурзия. Чувал съм например, че по това време на годината Италия е много приятно място.

Мортмейн погледна първо Уил, после Джем, а накрая отново Уил и сякаш се предаде. Раменете му се отпуснаха. Той погледна към Теса:

— Ако може да предадете моите извинения на брат си…

— Не мисля, че ще мога — каза Теса, — но все пак, благодаря ви, господин Мортмейн.

След дълга пауза той кимна, сетне си тръгна. Тримата го гледаха как влиза обратно в каретата си. Звукът от конските подкови огласи двора, докато излизаше от пределите на Института.

— Какво смятате да правите сега? — попита Теса в мига, в който каретата се скри от погледа им. — Относно Сестрите на мрака?

— Отиваме да ги заловим, разбира се — каза Уил. Очите му светеха като брилянти от вълнение.

— Но… няма ли да е по-добре първо да предупредим Хенри, Шарлот и останалите…

— Как? — Уил успя да произнесе дори тази дума саркастично. — Сигурно бихме могли да пратим Томас да предупреди Анклава, но няма гаранция, че ще стигне навреме. Ако Сестрите успеят да вдъхнат живот на армията, той просто ще попадне в месомелачката. Не, трябва да се оправим с тях сами. Убих едната преди. Заедно с Джем ще трябва да можем да се справим и с двете.

— Но Мортмейн може и да греши — каза Теса. — Разполагате само с думата му. Може да ни е подал невярна информация.

— Може — призна Джем, — но представи си, че говори истината? И не го послушаме? Последиците за Анклава ще са фатални. Ще бъде напълно унищожен.

Сърцето на Теса се сви, когато осъзна, че е прав.

— Може би мога да помогна. Изправяла съм се вече срещу Сестрите. Ако ви придружа…

— Не! — каза Уил. — Изключено. Имаме малко време за подготовка и трябва да се доверим на бойния си опит. А ти нямаш такъв.

— Изправих се срещу Де Куинси на тържеството…

— Казах не! — тонът на Уил не търпеше възражение. Теса погледна към Джем, но той само сви рамене извинително, сякаш казваше, че съжалява за факта, че Уил е прав.

Тя отново погледна Уил.

— Ами Бодицея?

За миг тя помисли, че е забравил какво й е казал в библиотеката. След това слаба усмивка изви устните му, сякаш се мъчеше да я сподави.

— Един ден ще бъдеш Бодицея, Теса, но не и тази вечер.

Той се обърна към Джем.

— Трябва да кажем на Томас да подготви каретата. Хайгейт не е близо. Трябва да тръгваме.

Нощта се бе спуснала над града, когато Уил и Джем застанаха до каретата, готови да потеглят. Томас за последно проверяваше хамутите на конете, докато Уил, чието стили светеше като бяла мълния в тъмнината, изрисува руна върху голата ръка на Джем. След като бе изказала неодобрението си, Теса стоеше на стълбите и ги наблюдаваше. Усети как стомахът й се сви.

След като се увери, че хамутите са добре закрепени, Томас се обърна и се изкачи бързо по стълбите.

— Тръгват ли? — попита тя. — Това ли е всичко?

Той кимна.

— Всичко е готово, госпожице. — Томас се бе опитал да убеди Джем и Уил да го вземат със себе си, но Уил, каквото и да бе казал по-рано на Теса, бе притеснен, че Шарлот ще се сърди, ако вземат Томас на мисията им, и бе отказал.

— Освен това — бе казал Уил, — в къщата трябва да има мъж, който да пази Института в наше отсъствие, а пък Натаниъл не се брои — бе добавил последното, поглеждайки крадешком Теса. Тя не му бе обърнала внимание.

Уил вдигна ръка, готов да скочи на мястото на кочияша. Джем стоеше и го гледаше. Лицата им бяха като бледи петна на светлината на факлите. Теса вдигна ръка, за да помаха за довиждане, но после я свали, спомнила си какво й бе казал Уил: „Ловците на сенки не се сбогуват преди битка, нито си пожелават късмет. Трябва да се държиш, сякаш връщането им е сигурно и няма нищо общо с късмета“.

Момчетата, като че стреснати от жеста й, погледнаха към нея. Помисли си, че вижда сините очи на Уил дори от това разстояние. Погледът му бе странен, когато срещна нейния. Като на човек, който току-що се е събудил и се чуди дали това, което вижда, е истинско или илюзия.