Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Ако бях на ваше място, но аз не съм, бих уверил господаря Уил, че семейството му е в безопасност, и че аз не ги изпускам от очи; не бих говорил за Мортмейн с него, преди да получа повече информация. Това, което успях да разбера от Сесили, е, че те не знаят къде е Мортмейн в момента. Каза ми, че е в Шанхай и че понякога получават писма от компанията му там, всички подпечатани със съответните печати. Доколкото разбирам обаче Институтът в Шанхай не вярва, че той е там.

Казах на госпожица Херондейл, че много липсва на брат си; трябваше да направя поне това. Тя сякаш остана удовлетворена. Смятам да остана тук още известно време; заинтригуван съм как нещастието на семейство Херондейл се съчетава с плановете на Мортмейн. Освен това има още тайни, заровени в потъналите в спокойствие поляни на йоркширската провинция, и аз възнамерявам да ги разкопая.

Шарлот прочете писмото два пъти, за да запомни всички детайли, и след това, сгъвайки го многократно, го хвърли в огъня. Бе застанала до камината в гостната, уморено облегната върху нея, и гледаше как пламъците поглъщат хартията и се извиват в черни и златни ивици.

Не бе сигурна дали бе изненадана или разстроена, или просто съдържанието на писмото я накара да се почувства ужасно изморена. Да се опитваш да откриеш Мортмейн бе все едно да протегнеш ръка да смачкаш паяк и да осъзнаеш, че си безнадеждно омотан в лепкавите нишки на паяжината му. И после Уил — мразеше да говори за това с него. Гледаше към огъня с невиждащи очи. Понякога си мислеше, че Уил й е изпратен от Ангела като изпитание за търпението й. Беше рязък, езикът му бе като камшик и отговаряше на всеки неин опит да му засвидетелства любовта и благоразположението си с озлобление или презрение. Дори и сега, когато го погледнеше, виждаше момчето, което бе, когато бе на дванайсет — сгушено в ъгъла на стаята й, запушило с ръце ушите си, за да не чува как родителите му го викат по име от стъпалата долу, умолявайки го да излезе и да се върне при тях. Бе коленичила до него, когато семейство Херондейл си бяха отишли. Спомняше си как Уил бе вдигнал лице към нея, малко, бяло и решително, с онези негови сини очи и тъмни мигли; бе красив като момиче, слабичък и крехък, преди да се хвърли така стремглаво в обучението си на ловец на сенки, че за две години от тази крехкост не остана и следа, а той се покри с мускули, белези и знаци. Бе взела ръката му и той я бе оставил в нейната, сякаш бе някакво мъртво нещо. Хапеше долната си устна, но изобщо не усещаше и кръвта му течеше по брадичката му и капеше върху ризата му.

Шарлот, ще ми кажеш, нали? Ще ми кажеш, ако нещо им се случи?

Не мога, Уил.

Познавам Закона. Искам само да знам дали са живи — умоляваха я очите му. — Шарлот, моля те…

— Шарлот?

Тя вдигна поглед от камината. На вратата на стаята бе застанал Джем. Шарлот, все още наполовина впримчена в мрежата на миналото, премигна към него. Когато за първи път пристигна от Шанхай, косата и очите му бяха черни като мастило. С времето бяха започнали да посребряват, подобно на мед, която се окислява и позеленява, когато лекарствата започнаха да преминават през тялото му и да оставят своя отпечатък, променяйки го и убивайки го бавно.

— Джеймс — каза тя. — Късно е, нали?

— Единайсет часа е — бе навел глава встрани, изучавайки я. — Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш си загубила душевния си покой.

— Не, аз само… — махна тя неопределено с ръка. — Всичко е заради това с Мортмейн.

— Искам да те попитам нещо — каза той, влизайки в стаята и снижавайки глас. — Свързано с него в известна степен. Днес, по време на тренировката, Гейбриъл каза нещо…

— Били сте там?

Той поклати глава.

— Софи ми каза. Тя не обича да разнася клюки, но бе притеснена и не мога да я виня. Гейбриъл твърдял, че чичо му се самоубил и след това майка му умряла от мъка, заради… е добре, заради баща ти.

— Баща ми ли? — смутено рече Шарлот.

— Чичото на Гейбриъл, Сайлас, нарушил Закона, баща ти разбрал за това и се обърнал към Клейва. Чичото се самоубил от срам, а госпожа Лайтууд умряла от мъка. Според Гейбриъл „Феърчайлд не се интересуват от нищо друго освен от себе си и от Закона“.

— И ми казваш това, защото…?

— … се чудех дали е вярно — каза Джем. — Ако е вярно, може би трябва да говориш с Консула и да му кажеш, че мотивът на Бенедикт да иска Института е отмъщение, а не безкористното му желание да го види ръководен по-добре.

— Не е вярно. Не би могло да е — поклати глава Шарлот. — Сайлас Лайтууд се самоуби, защото бе влюбен в своя парабатай . Клейвът научи за това от предсмъртната бележка на Сайлас, а не от баща ми. Всъщност бащата на Сайлас помоли баща ми да му помогне в написването на надгробното слово на Сайлас. Щеше ли да го направи, ако обвиняваше баща ми за смъртта на сина си?