Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Очите на Джем потъмняха.

— Това е много интересно.

— Мислиш ли, че Гейбриъл просто се е държал противно, или мислиш, че баща му го е излъгал, за да…

Шарлот отново не довърши изречението си. Внезапно Джем се преви, сякаш го бяха ударили с юмрук в стомаха, и се закашля толкова силно, че слабите му рамене потреперваха. Червени капки кръв изпръскаха ръкавите на якето му, когато той вдигна ръка, за да я сложи върху лицето си.

— Джем — втурна се Шарлот към него с ръце, протегнати напред, но той се изправи и отстъпи назад, олюлявайки се и давайки знак с ръка, че иска да я държи на разстояние от себе си.

— Добре съм — каза той, дишайки тежко. — Нищо ми няма — повтори и изтри с ръкав кръвта от лицето си. — Моля те, Шарлот — добави той сломено, когато тя тръгна към него. — Недей.

Шарлот се спря със свито сърце.

— Това нищо ли е?

— Нищо ми няма, знаеш го — той свали ръка, кръвта върху ръкава му бе като обвинение, и й изпрати възможно най-сладката усмивка. — Скъпа Шарлот — каза. — Винаги си била като по-голяма сестра за мен, такава, за каквато винаги съм си мечтал. Знаеш това, нали?

Шарлот само го гледаше, отворила уста. Прозвуча така, сякаш й казваше сбогом, нямаше сили да му отвърне. Той се обърна с типичната си лека походка и излезе от стаята. Тя го гледаше как излиза, казвайки си, че това не значи нищо, че не е по-зле от друг път, че все още му остава много време. Обичаше Джем, както обичаше и Уил, и не можеше да спре да ги обича. Мисълта, че можеше да загуби Джем, я покрусяваше. Не само защото тя самата щеше да го загуби, но и защото същото очакваше и Уил. Страхуваше се, че ако Джем си отидеше, щеше да отнесе със себе си всичко човешко, което все още бе останало у Уил.

Бе почти полунощ, когато Уил се върна в Института. Бе започнало да вали, още докато бе на средата на „Треднидъл Стрийт“. Подслони се под навеса на издателство „Дийн и син“, за да закопчее сакото си и да увие по-стегнато шала си, но дъждът вече бе успял да влезе в устата му — големи, ледени капки дъжд, които го бодяха като иглички и имаха вкус на въглища и тиня. Той приведе рамене, опитвайки се да избегне капките, и продължи покрай банката в посока към Института.

Въпреки че от години живееше в Лондон, дъждът го караше да си мисли за вкъщи. Отново си спомни дъжда в провинцията, в Уелс, свежия вкус на зеленина, който имаше, и как се чувстваше, когато се търкаляше надолу по мокрия склон на някой хълм, с трева в косата и по дрехите. Ако затвореше очи, можеше да чуе ехото от смеха на сестрите си. Уил, ще съсипеш дрехите си. Уил, мама ще побеснее…

Чудеше се дали някога щеше да стане лондончанин, с това в кръвта си — спомена за широките простори, необятността на небето, чистия въздух. Не тези тесни улици, изпълнени с хора, лондонският прах, който бе навсякъде (по дрехите, в косата, сипеше се върху тила), миризмата на мръсната река.

Вече бе стигнал до „Флийт Стрийт“. През мъглата можеше да се види Темпъл Бар 46 46 Темпъл Бар — каменна врата, издигната през 1672 г., на мястото, където свършва „Странд“ и започва „Флийт Стрийт“. В миналото върху нея излагали набучени главите на екзекутираните. — Бел.прев. ; улицата бе измита от дъжда. Някаква карета изтрополя край него, когато се отправи по тясната уличка между две сгради, изпод колелата плисна мръсна вода.

Вече виждаше в далечината острия връх на кулата на Института. Сигурно бяха приключили с вечерята, помисли си Уил. Всичко е прибрано. Бриджет сигурно спеше; би могъл да се промъкне в кухнята и да си приготви нещо набързо, сандвич с хляб и кашкавал и малко студен пай. Бе пропускал много закуски, обеди и вечери напоследък, и ако трябваше да бъде честен, причината за това бе само една: избягваше Теса.

Не искаше да я избягва всъщност, бе се почувствал ужасно онзи следобед, когато я придружи не само на тренировката, но и в гостната след това. Понякога се питаше дали правеше това, за да изпита себе си. Да провери дали чувствата си бяха отишли. Но не бяха. Когато я видеше, му се искаше да бъде с нея; когато бе с нея, копнееше да я докосне; когато докоснеше дори ръката й, имаше желание да я прегърне. Искаше да я почувства, както тогава, на тавана. Искаше да усети вкуса на кожата й, аромата на косата й. Искаше да я накара да се засмее. Искаше да седне и да я слуша как говори за книги, докато му окапят ушите. Но това бяха неща, които не би трябвало да иска, защото бяха неща, които не можеше да има, а да очакваш нещо, което не можеш да имаш, е мъчително и влудяващо.