Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Не — категорична бе Шарлот.

— Е, добре, дълбоко се съмнявам, че мечтае да види точно мен — каза Уил. — Вероятно трябва да бъде Джем. Невъзможно е някой да го мрази. Дори и дяволската котка го обича.

Джем въздъхна, вперил поглед в огъня.

— Ще отида в Града на тишината — каза той. — Но искам и Теса да дойде с мен.

Теса го погледна изненадано.

— О, не — каза тя. — Не мисля, че Джесамин ме харесва особено. Тя смята, че съм я предала, представяйки се за нея, и не мога да я обвинявам за това.

— Да — каза Джем. — Но си сестра на Нат. И ако тя го обича, както казваш, би трябвало… — очите му срещнаха нейните. — Ти познаваш Нат. Можеш убедително да говориш за него. Можеш да я накараш да повярва, докато аз не мога.

— Добре тогава — каза Теса. — Ще се опитам.

С това обсъждането приключи; Шарлот отиде да уреди карета, която да дойде от Града на тишината и да ги закара дотам; Мълчаливите братя държаха на това, обясни тя. Хенри се върна в криптата при изобретенията си, а Джем отиде да си вземе шапката и палтото, след като каза тихо нещо на Теса. Останаха само Уил, загледан в огъня, и Теса, която виждайки, че той не се помръдва, изчака, докато вратата не се затвори зад гърба на Джем, и после се приближи и застана между него и огъня.

Той бавно вдигна поглед към нея. Все още бе облечен с дрехите, които носеше миналата нощ, само че бялата му риза бе изцапана с кръв и фракът му бе прокъсан. На бузата му имаше рана, както и под лявото му око.

— Уил… — каза тя.

— Не трябваше ли да тръгнеш с Джем?

— Да, тръгвам след малко — отвърна тя. — Но преди това искам да ми обещаеш нещо.

Погледът му се отмести към огъня; тя виждаше танцуващите пламъци, отразени в зениците му.

— Тогава казвай бързо какво е то. Имам да върша куп важни неща. Възнамерявам да съм в лошо настроение целия следобед, в байроновска меланхолия вечерта, а през нощта да се отдам на разгул.

— Е, тогава ще си в стихията си. Исках само да те помоля да не казваш на никого за случилото се между нас на балкона.

— О, това бе ти — каза Уил, а изражението му бе такова, сякаш току-що си бе спомнил изненадващ детайл.

— Моля те, спести ми това — иронично каза тя, уязвена от думите му. — Бяхме под влиянието на магически прах. Случилото се не означава нищо. Не те обвинявам, така че няма нужда да се държиш гадно. Освен това съвсем не е необходимо някой друг да научава, така че, ако си джентълмен…

— Само че аз не съм.

— Но си ловец на сенки — жлъчно каза тя. — А един ловец на сенки, който се забърква с магьосници, няма бъдеще.

Очите му заблестяха гневно.

— О, ти си можела да бъдеш много заядлива, Тес.

— Обещай ми, че няма да кажеш на никого, дори и на Джем, и ще те оставя на мира.

— Имаш думата ми, в името на Ангела — каза той. — Не е нещо, с което бих могъл да се гордея. Само дето не мога да разбера защо толкова държиш да не те заподозрат в липса на добродетелност.

Лицето му пламтеше над нейното.

— Не е и нужно да разбираш — отвърна тя, след което се обърна и излезе от стаята, оставайки го да гледа след нея объркано.

Софи крачеше забързано по „Пикадили“, главата й бе сведена, а очите й гледаха към паважа под краката й. Бе свикнала със сподавения шепот и погледите, вперени в белега й, когато излизаше на улицата; бе усъвършенствала една походка, при която лицето й оставаше скрито в сянката на шапката й. Не се срамуваше от белега, но мразеше съжалението в очите на тези, които го видеха.

Бе облякла една от старите рокли на Джесамин. Все още не бе излязла от мода, защото Джесамин бе от тези момичета, които наричаха роклите, обличани повече от три пъти „исторически“ и или ги изхвърляха, или ги преправяха. Тази бе от моаре на зелени и бели райета, а върху шапката си имаше восъчно бели цветя и зелени листа. Всичко това, помисли си тя, й придаваше вид на момиче с добро възпитание — като се изключеше това, че бе сама — още повече, че загрубелите й от работа ръце бяха облечени в ръкавици от бяло шевро.

Видя Гидеон, преди той да я бе видял. Беше се облегнал върху един фенер пред безистена на „Фортнъм и Мейсън“. Сърцето й се преобърна, когато погледна към него, толкова красив в тъмните си дрехи, гледащ колко е часът в златен часовник, прикрепен с тънка верижка към джоба на жилетката му. Тя се спря за момент, загледана в потока от хора, забързано преминаващи покрай него, заслушана в грохота на забързания живот наоколо, а Гидеон бе спокоен като скала насред бушуваща река. Всички ловци на сенки имат нещо от това, помисли си тя, този покой, тази мрачна аура на обособеност, която ги отделяше от потока на мунданския живот.