Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

После той погледна нагоре, видя я и й се усмихна по начин, който промени цялото му лице.

— Госпожице Колинс — каза той, пристъпвайки напред, и тя също пристъпи напред към него, чувствайки се като че ли навлиза в кръга на неговата лична зона. Непрестанният шум на градското движение, пешеходците и всичко друго сякаш изчезна и на улицата останаха само тя и Гидеон, вперили очи един в друг.

— Господин Лайтууд — отвърна тя.

Лицето му едва забележимо се промени, но тя забеляза промяната. Забеляза също така, че той държеше нещо в лявата си ръка, плетена кошница за пикник. Погледна към нея, а след това към него.

— Една от забележителните кошници с лакомства на „Фортнъм и Мейсън“ — каза той, изкривявайки устни в усмивка. — Сирене „Стилтън“, яйца от яребица и сладко от рози…

— Господин Лайтууд — каза тя отново, прекъсвайки го за свое собствено учудване. Една слугиня никога не си позволяваше да прекъсва джентълмен. — Много се колебах… много се колебах, предполагам добре разбирате това, дали изобщо да идвам. Най-накрая реших, че трябва да дойда само за да ви кажа лично, че не мога да се виждам с вас. Помислих си, че заслужавате поне това, но не съм напълно сигурна.

Той я погледна, загубил ума и дума, и в този момент тя видя не ловец на сенки, а обикновено момче, момче като Томас или Сирил, стиснало кошница за пикник и неспособно да скрие изненадата и болката, които се бяха изписали на лицето му.

— Госпожице Колинс, ако има нещо, с което да съм ви обидил…

— Не мога да се срещам с вас. Това е всичко — каза Софи и се обърна, смятайки бързо да се върне по пътя, по който бе дошла. Ако побързаше, щеше да успее да хване следващия омнибус за града…

— Госпожице Колинс, моля ви — бе Гидеон, застанал до нея. Не я бе докоснал, но продължаваше да върви редом с нея, бе ужасно разстроен. — Кажете ми какво съм направил.

Тя мълчаливо поклати глава. Изражението на лицето му й подсказваше, че може би бе сгрешила, идвайки тук. Бяха минали край книжарница „Хачърс“ и тя реши да се вмъкне вътре; може би той нямаше да я последва вътре, на място, където биха могли да бъдат чути. Но той все пак я последва.

— Знам защо е това — рязко каза той. — Заради Уил. Казал ви е, нали?

— Фактът, че ми казвате това, ми дава основание да мисля, че има нещо.

— Госпожице Колинс, ще ви обясня. Само елате с мен, оттук.

Той се обърна и тя установи, че го следва колебливо. Намираха се пред църквата „Сейнт Джеймс“; той я поведе край нея и след това надолу по една тясна уличка, която съединяваше „Пикадили Стрийт“ с „Джърмин Стрийт“. Тук бе по-тихо, въпреки че не бе съвсем пусто; някои от пешеходците ги поглеждаха изненадано — момичето с белега и красивото момче с бледото лице, внимателно оставящо кошницата в краката си.

— Всичко е заради миналата нощ, нали — каза той. — Заради бала в къщата на баща ми в Чезуик. Мисля, че видях Уил. Чудех се дали ще ви каже.

— Значи признавате? Че сте били там, на това покварено, непристойно…

— Непристойно? Мястото бе повече от непристойно — отвърна Гидеон с повече страст, отколкото някога го бе виждала да влага. Зад тях камбаната на църквата оповести часа; той сякаш не я чу. — Госпожице Колинс, мога само да се закълна пред вас, че допреди миналата нощ нямах и най-малка представа с каква долнопробна компания се е забъркал баща ми. Бях в Испания последната половин година…

— И той не е бил такъв преди, така ли? — невярващо попита Софи.

— Не съвсем. Трудно е да се обясни — очите му гледаха встрани от нея, сиво-зеленото в тях бе по-буреносно от всякога. — Баща ми винаги се е отнасял с презрение към установените норми. Винаги е тълкувал превратно Закона, дори и когато не го е нарушавал. Винаги ни е учил, че това е начинът да се върви напред, че всички ловци на сенки го правят. И ние — Гейбриъл и аз — които толкова рано сме загубили майка си, не сме имали по-добър пример за подражание. Едва след като се върнах от Мадрид започнах да разбирам до каква степен той… не е прав. Никой не трябва да престъпва закона и да нарушава правилата, а към мен се отнасяха така, все едно съм някакво чудовище, защото вярвах, че трябва да е така, докато не промених начина си на поведение. Проучванията и наблюденията ме карат да вярвам, че ми е било вменено да следвам недостойни принципи на поведение и че това е било направено съвсем съзнателно. Не преставам да мисля за Гейбриъл и как бих могъл да го спася от осъзнаването на това или поне как да направя така, че то да не е толкова шокиращо за него.