Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Ами сестра ви, госпожица Лайтууд?

Гидеон поклати глава.

— Тя е предпазена от всичко това. Баща ми смята, че жените не трябва да имат нищо общо с тъмната страна на Долната земя. Смята, че аз съм този, който трябва да знае в какво се е забъркал, тъй като аз съм първородният син, който ще поеме наследството на Лайтууд. Очевидно е имал това предвид, когато ме взе със себе си миналата нощ, където, предполагам, ме е видял Уил.

— Знаете, че той е бил там?

— Бях толкова отвратен от това, което видях, че в последна сметка излязох навън в градината да подишам чист въздух. Бе започнало да ми се повръща от вонята на демони. Когато излязох, го видях настървено да преследва един син демон.

— Господин Херондейл ли?

Гидеон присви рамене.

— Нямам никаква представа какво е правил там; знам, че не е бил поканен, но нямам представа как е могъл да научи за партито, освен ако не е било свързано с преследването на демона. Не бях сигурен, докато не видях израза на лицето ви, когато ме попитахте преди малко…

Гласът на Софи се извиси и стана остър:

— Казахте ли на баща си или на Гейбриъл? Те знаят ли? За господин Херондейл?

Гидеон бавно поклати глава.

— Не съм им казвал нищо. Не мисля, че са очаквали Уил да бъде там. Всички смятат, че ловците на сенки от Института са заети с преследването на Мортмейн.

— И те са — бавно каза Софи и когато той я погледна неразбиращо, добави: — Механичните създания на партито на баща ви… откъде мислите, че са се появили?

— Нямам представа, предполагам, че са били някакви демонски играчки или нещо подобно…

— Появата им може да е свързана единствено с Мортмейн — каза Софи. — Вие не сте виждали преди автоматоните му, но господин Херондейл и госпожица Грей са ги виждали и бяха сигурни.

— Но какво общо може да има баща ми с Мортмейн?

Софи поклати глава.

— Не би трябвало да ми задавате въпроси, на които самият вие нямате отговор, господин Лайтууд.

— Госпожице Колинс — косата му бе паднала напред върху очите му; той я отметна назад с нетърпелив жест. — Госпожице Колинс, знам, че каквото и да ми кажете, то ще бъде истина. Във всеки случай, от всички хора, които съм срещал в Лондон, вие ми вдъхвате най-много доверие, вярвам ви повече, отколкото на собственото си семейство.

— Това ми звучи доста странно, господин Лайтууд, тъй като ние се познаваме твърде малко.

— Надявам се това да се промени. Най-малкото се надявам да се разходите в парка с мен, Соф… госпожице Колинс. Кажете ми истината, за която говорите. Ако все още не искате да се виждате с мен, аз ще уважа желанието ви. Моля ви за един час от времето ви — умоляваха я очите му. — Моля ви!

Софи почувства, въпреки желанието си, порив на симпатия към това момче с неговите зелени като море по време на буря очи, което изглеждаше толкова самотно.

— Е, добре — каза тя. — Ще дойда с вас в парка.

Каретата се носи и в нея е само Джем, помисли си Теса със свит стомах, надявайки ръкавиците си и хвърляйки последен поглед към огледалото в стаята си. Само две нощи преди това тази перспектива я бе потопила в усещания, които не бяха нови или необичайни за нея; притесняваше се за Уил и бе любопитна да види Уайтчапъл, а Уил тактично се опитваше да я поразсее, докато пътуваха, говорейки й за гръцкия, латинския и парабатайството .

А сега? Сега перспективата да се озове сама с него в малкото затворено пространство, я накара да се почувства така, сякаш в стомаха й бяха пуснали цяло ято пеперуди. Тя хвърли бърз поглед към бледото си лице в огледалото, пощипна бузите си и прехапа устните си, за да им придаде цвят и протегна ръка за шапката си върху закачалката до тоалетката. Слагайки я върху кестенявата си коса, тя се улови, че си мечтае да има златни къдрици като Джесамин, и си помисли — дали не бих могла? Дали не би било възможно да промени само малка част от себе си, да направи косата си блестяща, талията си по-тясна или устните си по-пълни.

Отдръпна се от огледалото, поклащайки глава. Странно, че това не й бе хрумвало досега. А сега дори самата идея й се струваше като предателство по отношение на собственото й лице. Желанието да узнае коя е отново пламна в нея; и ако собствените й чертите не бяха тези, с които се бе родила, как би обяснила тогава тази си потребност, необходимостта да разбере собствената си природа? Не знаете ли, не истинска Теса Грей не съществува? , бе й казал Мортмейн. Ако използва дарбата си, за да направи очите си небесносини или миглите си тъмни, нямаше ли с това да докаже, че той има право?