Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Тя отвори уста.

— Не говориш сериозно. Ловец на сенки?

— Ти може и да си безсмъртна, Камила, но чувствата ти са банални и повърхностни. А тези на Уил не са. Той знае какво е да обичаш — след като гордо произнесе тази побъркана тирада, той прекоси стаята и разтърси рамото на Уил. — Уил, Уилям, събуди се.

Лешниковите очи на Уил се отвориха. Той лежеше по гръб, гледаше нагоре и първото, което видя, бе лицето на Камила, наведено над него и взряно в него. Той рязко се надигна.

— В името на Ангела…

— Спокойно — пророни Камила, усмихвайки се само толкова, че да се видят вампирските й зъби. — Не искам да те нараня, нефилиме.

Магнус помогна на Уил да се изправи на крака.

— Господарката на тази къща — каза той — се завърна.

— Виждам. — Уил гореше, яката на ризата му бе мокра от пот. — Прекрасно — каза той, без да се обръща към никого конкретно и Магнус не бе сигурен дали имаше предвид, че е очарован да види Камила, че е очарован от ефекта на болкоуспокояващата магия, която Магнус му бе приложил, или просто говореше несвързано.

— Освен това — каза Магнус, стисвайки рамото му с многозначителен жест — трябва да тръгваме.

— Къде?

— Не се притеснявай за това, любов моя.

Уил отново премигна.

— Моля? — огледа се той наоколо, сякаш бе очаквал някой да го гледа. — Аз… къде ми е палтото?

— Цялото е изцапано с кръв — отвърна Магнус. — Арчър ще се погрижи за него. — Той кимна към Камила. — Уил цяла нощ е преследвал демони. Толкова смело.

Изражението на Камила бе смесица от учудване и досада.

— Аз съм смел — каза Уил. Изглеждаше доволен от себе си. Обезболяващите еликсири бяха разширили зениците му и очите му изглеждаха много тъмни.

— Да, смел си — каза Магнус и го целуна. Не беше много впечатляваща целувка, но Уил размаха свободната си ръка, сякаш върху нея бе кацнала пчела; Магнус остана с надеждата, че Камила ще приеме това за страст. Когато се откъснаха един от друг, Уил изглеждаше доста зашеметен. Така че Камила си помисли, че е пак поради същата причина.

— А сега — рече Магнус, надявайки се, че Уил ще си спомни, че му е задължен. — Трябва да вървим.

— Аз… само че… — Уил се завъртя назад. — Зъбът! — Втурна се през стаята, грабна зъба и го мушна в джоба на жилетката на Магнус. След това намигна към Камила, само един господ знае как тя щеше да го изтълкува, и излезе от стаята с клатушкаща се походка.

— Камила… — започна Магнус.

Тя бе скръстила ръце пред гърдите си и го гледаше жлъчно.

— Да подхващаш любовна афера с ловец на сенки зад гърба ми — каза тя с леден глас, без ни най-малко да я е грижа за ситуацията, в която самата тя се намираше. — И при това в собствената ми къща! Наистина, Магнус — посочи тя към вратата, — моля те, напусни жилището ми и не се връщай повече. Вярвам, че няма да ми се наложи да те моля втори път.

Магнус изпълни молбата й с удоволствие. Няколко минути по-късно той стоеше до Уил на тротоара пред къщата, сгушен в палтото си — всичко, което имаше на този свят, като изключим това, което бе в джоба му — и закопчаваше копчетата му. Скоро, помисли си Магнус, сивата утринна светлина ще озари небето.

— Целуна ли ме преди малко? — попита го Уил.

Магнус се замисли за секунда.

— Не.

— Помислих си…

— Обезболяващата магия може да има странични ефекти и един от тях е появата на най-невероятни халюцинации.

— О — каза Уил, — колко странно. Той погледна към къщата на Камила. Магнус можеше да види прозореца на гостната и плътно спуснатите червени завеси от кадифе. — Какво ще правим сега? За да призовем демона? Трябва ли да отидем някъде?

— Аз трябва да отида на едно място — отвърна Магнус, като благодареше мислено на бога за фиксацията на Уил върху призоваването на демона. — Ще отседна при един приятел. Ти ще се върнеш в Института. Ще се заема с проклетия демонски зъб, веднага щом мога. Ще ти изпратя съобщение, когато разбера нещо повече.

Уил кимна бавно, след това погледна нагоре към черното небе.

— Звездите — каза той. — Никога не съм ги виждал толкова ярки. Вятърът е издухал мъглата, сигурно е затова.

Магнус си помисли за радостта, изписана върху лицето на Уил, когато бе застанал окървавен на прага на дневната на Камила, размахвайки в ръка демонския зъб. Струва ми се все пак, че промяната не е в звездите.

— Ловец на сенки ли? — зяпна Теса. — Не е възможно. — Тя се обърна и погледна към Шарлот, чието лице отразяваше собствения й ужас. — Не е възможно, нали? Уил ми каза, че децата на ловците на сенки и демони винаги са мъртвородени.