Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— И тогава ли ти предложи да се ожените?

— Предложи ми втория път, когато се срещнахме — глухо отвърна Джесамин. — Каза, че е разбрал, че за него никога няма да има друга жена. Обеща ми, че когато събере достатъчно пари, ще живея по начина, по който винаги съм искала, че никога няма да се притесняваме за пари и че ще имаме де-деца — заподсмърча тя.

— О, Джесамин — натъжено прозвуча гласът на Шарлот.

Джесамин пламна.

— Беше истина! Обичаше ме и го доказа! Ние сме женени! Направихме го, както се полага, в църква и със свещеник…

— Може би църквата не е била действаща, а свещеникът е бил някой прислужник, преоблечен като свещеник — каза Шарлот. — Какво знаеш ти за мунданските сватби, Джеси? Откъде имаш представа какво е истинска сватба? Залагам думата си, че Натаниъл Грей не те смята за своя съпруга.

— Смята ме, смята ме, смята ме ! — изкрещя Джесамин и се опита да хвърли меча, но той бе прилепнал към дланите й, сякаш бе пришит за тях. Риданието й се изви една октава по-високо. — Аз съм Джесамин Грей!

— Ти си предателка на Клейва. Какво още каза на Натаниъл?

— Всичко — въздъхна Джесамин. — Къде търсите Мортмейн, с кои долноземци сте се свързали, в опита си да го откриете. Ето защо той никога не бе там, където го търсехте. Аз го предупредих за пътуването до Йорк. И той изпрати автоматоните в дома на семейството на Уил. Искаше да ви принуди да прекратите издирването. Смята ви за досадна спънка. Но не се страхува от вас — гръдният й кош се вдигаше и спускаше. — Той ще ви победи. Познава ви добре. Както и аз.

Шарлот се наведе напред.

— Само че не успя да ни изплаши и да ни накара да прекратим издирването — каза тя. — Автоматоните се опитаха да похитят Теса, но не успяха.

— Те не бяха изпратени да похищават Теса. О, той наистина планира да я отведе, но не по този начин и не сега. Планът му скоро ще се осъществи и тогава той ще дойде и ще завладее Института, за да вземе Теса…

— Кога ще се случи това? Успя ли вече да отвори Пиксиса? — гневно попита Шарлот.

— Аз… аз не знам. Не мисля, че е успял.

— Значи ти си казала всичко на Нат, а той не ти е казал нищо? А Бенедикт? Защо се е съгласил да работи в сътрудничество с Мортмейн? Винаги съм знаела, че е неприятен човек, но не съм смятала, че е в състояние да предаде Клейва.

Джесамин поклати глава. По челото й бяха избили капчици пот, а косата й бе залепнала за слепоочията.

— Мортмейн го държи с нещо, с нещо, което той много иска да получи. Не знам какво е, но е готов на всичко, за да го има.

— Включително и да ме предаде на Мортмейн — каза Теса. Шарлот изненадано я погледна и понечи да я прекъсне, но тя продължи: — А какво ще кажеш за скалъпеното обвинение за притежаване на принадлежности за черна магия? Как смятахте да действате?

— Бялата книга — задъхвайки се, отвърна Джесамин. — Взех я от заключения сандък в библиотеката. Скрих я в стаята ти, докато те нямаше.

— Къде я скри?

— Под една дъска на пода, недалеч от камината — зениците на Джесамин се разшириха. — Шарлот… моля те…

Но Шарлот бе неумолима.

— Къде е Мортмейн? Казвал ли е на Нат какво смята да прави с Пиксиса и за какво са му автоматоните?

— Аз… — Джесамин се задъха, потрепервайки. Лицето й бе станало тъмночервено. — Не мога…

— Нат не би й казал — каза Теса. — Знае, че може да я хванем и сигурно си е помислил, че ще се пречупи и ще разкрие всичко. Не би й казал.

Джесамин я погледна злобно.

— Той те мрази, знаеш го, нали — каза тя. — Казва, че винаги си го гледала отвисоко, ти и леля ти, с нейния глупав провинциален морал, че сте го съдели за всичко, което прави. Че непрекъснато сте го наставлявали какво да прави и никога не сте го оставяли да се развива свободно. Знаеш ли как те нарича? Той…

— Не ме е грижа — излъга Теса; гласът й потрепери. Независимо от всичко, това, да чуе, че брат й я мрази, я нарани повече, отколкото бе очаквала. — Каза ли какво съм? И откъде имам дарбата си?

— Каза, че баща ти е бил демон — устните на Джесамин се изкривиха. — А майка ти — ловец на сенки.

Вратата внимателно се отвори, толкова внимателно, че ако Магнус спеше, шумът да не го събуди.

Той вдигна поглед. Бе седнал в едно кресло, близо до огъня, тъй като любимото му място на дивана бе заето от Уил. Уил, с окървавени ръкави, бе потънал в дълбок сън под въздействие на лечението и лекарствата. Ръката му бе превързана до лакътя, страните му горяха, бе положил глава върху здравата си ръка. Зъбът, който бе извадил от ръката си, лежеше върху масичката до него и блестеше като слонова кост.